Гурвин хвърли поглед към непроницаемото лице на старши инспектора. Сейер прокарваше от време на време ръка през косата си, сякаш за да задържи всичко на мястото му. През няколко минути даваше нареждания или задаваше въпроси. Съвсем естествено вдъхваше респект заради внушително дълбокия си глас и близо двуметровия си ръст. Гурвин вдигна очи точно в мига, когато тялото на Халдис изчезна в гумирания чувал. Къщата остана като разчекната, с отворени прозорци и врати. Навярно ще я продадат на някой глупак от града, мечтаещ за малко стопанство в гората. Вероятно тук за първи път ще се чуе детска глъчка, а родителите ще сложат люлки и пясъчник. Хлапетата ще пръснат по тревата пъстри пластмасови играчки. Ще се появят младежи със скандално оскъдно облекло, които Халдис едва ли би искала да види. Така е по-добре. Но въпреки усилията да мисли позитивно, нещо отвътре го гризеше и не му даваше мира.
На пети юли върлуваше същата жега.
Неочакван импулс споходи старши инспектор Конрад Сейер. Промени посоката, реши да се отбие в бара на Парк Хотел. По принцип не ходеше по такива заведения. Като се замисли, се оказа, че не е ходил на бар още отпреди смъртта на Елисе. Сега решението да посети такова заведение му се стори умно. Вътре цареше уютна тъмнина и беше значително по-прохладно отколкото навън по улиците. Дебелите килими поглъщаха стъпките му, а полутъмното помещение му позволяваше да си отвори очите напълно.
В заведението нямаше почти никого. До бара седеше жена без компания. Виждаше я ясно, защото беше сама, а и облечена във фрапираща червена рокля. Сейер огледа профила й. Тя търсеше нещо в чантата си. Роклята изглеждаше красива, мека, плътно прилепнала по тялото й, червена като мак. Русите й коси падаха тежко над ушите. Неочаквано тя вдигна очи и се усмихна. Хвана го неподготвен. В отговор той й кимна. У нея откриваше нещо странно познато. Жената приличаше на една млада полицайка от Камарата, чието име така и не запомни. Пред нея на бар плота нямаше питие. Явно още не бе успяла да поръча. Сигурно ровеше в чантата за пари.
— Добър ден — поздрави я той и бавно се приближи. — Голяма жега, а? Искате ли нещо за пиене?
Репликата просто се изплъзна от устата му. Той се подпря на бар плота, леко изненадан от дръзкото си поведение. Вероятно се дължеше на жегата или на възрастта, която в редки моменти го потискаше. Вече бе навършил петдесет и житейският му път клонеше към мистериозен мрак.
Тя кимна и се усмихна. Той дори надникна в деколтето й. От гледката дъхът му секна: гръд, изпъваща червения плат; прави, тънки ключици, еднакви по форма под кожата. Изведнъж Сейер се смути. Жената изобщо не приличаше на онази млада полицайка. Та това беше Астри Бренинген, рецепционистката на Областния съд. Какъв идиот е само! Та Астри беше с двайсет години по-възрастна от неговата колежка и изобщо не приличаше на нея. Сигурно се е подвел заради оскъдното осветление.
— Едно кампари, ако обичате — усмихна се изкусително тя, а той бръкна в задния си джоб да извади пари, мъчейки се да не издаде смущението си.
Изобщо не очакваше да я открие тук сама, без компания. Но, за бога, какво й пречи на Астри да се поразходи из града и да седне да изпие едно питие? А на него какво му пречи да я почерпи? Та двамата можеха да се сметнат за колеги. Е, наистина досега не бяха разговаряли, но се случваше така заради натоварения му график. По принцип той винаги минаваше бързо покрай рецепцията, защото имаше да върши по-важни дела от това да пофлиртува с Астри. А и Сейер не си падаше флиртаджия. Не знаеше какво го прихваща сега.
Тя отпи дискретно от кампарито и му се усмихна някак познато. Кожата на тила му настръхна. Наложи се да се облегне на бар плота, за да не падне. Коленете му се подкосиха, сърцето му се свлече надолу и се разтуптя лудо. Ама това не е Астри Бренинген, а неговата Елисе!