По тялото му изби пот. Не проумяваше как е възможно тя да се появи така неочаквано пред очите му след всичките тези години и да се усмихне, все едно нищо не се е случило.
— Къде беше? — заекна той и избърса потното си чело с опакото на дланта си.
В същия миг видя собствената си гола ръка. Отново се олюля, щеше да припадне. Дори нямаше риза на гърба си! Намираше се в бара на Парк Хотел, гол до кръста! Отчаяно се претърколи настрани и се покри със завивката. После отвори очи. Присви ги объркано заради светлината. Кучето седеше до леглото и се взираше в него. Шест часът.
Очите на Колберг бяха големи и лъскави като полирани кестени. Той наклони подкупващо глава. Размаха оптимистично тежката си опашка. Сейер се мъчеше да се отърси от съня.
— Започнал си да побеляваш — рязко отбеляза той, вторачен в муцуната на кучето. Козината около нея бе придобила същия нюанс като косата на Сейер. — Днес ще си останеш вкъщи и ще пазиш апартамента.
Думите му прозвучаха по-строго, отколкото възнамеряваше, сякаш така искаше да прикрие смущението от съня си. Стана от леглото. Кучето изскимтя обидено и се сви на пода. Чу се глухо тупване като от падане на чувал с картофи от неголяма височина. Кучето изпрати обвинителен поглед на стопанина си. Сейер винаги се удивляваше колко сърцераздирателно гледа това животно и как изобщо това седемдесеткилограмово куче с мозък, не по-голям от кюфте, е в състояние да събуди у него подобни чувства.
Сейер се изкъпа със сведен поглед, но стоя по-дълго от обикновеното под душа, обърнал демонстративно гръб към вратата, за да подчертае кой е шефът.
Тези горещи дни не му допадаха. Предпочиташе леко облачно време, без вятър, четиринайсет-петнайсет градуса, през август или септември. Тогава вечерите и нощите са приятни, тъмни.
Тази сутрин реши да не бърза. Прочете вестника от игла до конец. На първа страница бе поместена информация за убийството във финската земя. По радиото водещата новина се оказа отново то. В близките няколко седмици Сейер ще се занимава с този случай. Изслуша интервюто с шериф Гурвин и закуси. После изведе кучето. Открехна прозореца на кухнята, свали тентите, провери дали е оставил резервен ключ под вазата на стълбището. Когато се случеше да закъснее, неговият услужлив съсед извеждаше кучето на разходка.
Докато най-сетне тръгна към работното си място, часът стана осем. Вътрешно Сейер не се бе освободил от съня. Сутринта някаква ръка хвана здраво сърцето му и го разтърси. Все още усещаше болка. Елисе я нямаше. Не, тази дума бе твърде мека. Тя изобщо не съществуваше вече. А той теглеше хомота сам-самичък вече девета година. Краката му го държаха, поддържаше се в добър външен вид, хранеше се и работеше, дори се чувстваше добре. Всъщност през повечето време нямаше от какво да се оплаче. Дали не беше твърде преувеличено? Безсилието се появяваше само за кратко, в случаи като съня тази сутрин или когато вечер слушаше сам любимата й музика, която някога споделяха. Ърта Кит. Били Холидей.
По пешеходната зона се точеше върволица от лятно облечени хора. Беше петък. Предстоеше дълъг уикенд и по всички лица бе изписана мечта как ще прекарат свободното време. Самият Сейер нямаше планове. Щеше да си вземе отпуск чак в средата на август, а и през юли цареше спокойствие. Ако жегата не извади хората от релси. Мъчеше ги вече трета седмица, а днес още в осем и тринайсет термометърът на покрива на универсалния магазин показваше двайсет и шест градуса.
Тъй като Областният съд се намираше в периферията на центъра, Сейер се чувстваше като вещицата от онази норвежка народна приказка, дето все плувала срещу течението. Налагаше му се непрекъснато да лавира, за да избягва сблъсъка с идващите насреща му хора по гъмжащата от народ улица. Сякаш всички се бяха втурнали в обратната посока, към офисите и магазините, разположени в кръг около големия площад. Вдигна очи към безоблачното небе. Очите му потънаха в лазура. Зад тънкия слой светлина се намираше необятен студен мрак. Откъде пък се сети за това точно сега?
Сейер оглеждаше бегло лицата в навалицата. За десетки от секундата срещаше погледите на минувачите едно след друго. Те правеха същото. Поглеждаха го бързо и свеждаха очи. Виждаха висок, жилав и прошарен мъж с дълги крака. Ако някой ги попиташе за професията му, щяха да го опишат като човек с висок пост, облечен спретнато, но консервативно: панталони с цвят на маджун, синьо-сива риза, тясна, тъмносиня вратовръзка, а върху нея само отблизо се забелязваше малка, избродирана черешка.