Сейер се огледа объркано. Реши да се престори, че и той е дошъл по работа, и решително грабна от поставката на стената брошура за допълнително пенсионно осигуряване. После излезе от банката. „Всичко си има граници“ — строго си рече той. Освен това закъсняваше с няколко минути, а нямаше навика да пристига на работното си място в последния момент. Отново тръгна по пешеходната зона и забърза към Областния съд. Мина покрай разпродажбата на златаря, цветарския магазин на Брунер и „Пини Пино“, където Елисе често си купуваше дрехи. Оттам си бе взела и червената рокля. След малко мерна покрива на Областния съд. Тъкмо стъпи с единия крак на улицата, когато далеч, но все пак ясно отекна изстрел. Някой започна да пищи.
Повечето минувачи се спряха. Само неколцина вдигнаха рамене и продължиха да вървят, като хвърляха бързи погледи през рамо. Част от хората се долепиха до стените на сградите от отсрещната страна на банката. Майка прегърна закрилнически детето си. Старец, вероятно с увреден слух, се огледа учудено и се замисли защо всички се заковаха на място. Вторачи се със зяпнала уста след Сейер, който тичаше с всички сили към банката, стиснал здраво куфарчето си. Сейер беше в добра форма, но куфарчето му пречеше и му придаваше тромав вид. От банката с тежки крачки излезе жена. Облегна се върху стената и зарови лице в ръцете си. Той разпозна касиерката. Жената се свлече и седна на асфалта.
— Полицай съм — задъхано обясни той. — Какво се случи? Има ли ранени?
— Полиция? — удивено го погледна тя. — Той ме ограби — едва промълви тя. — Ограби ме и избяга към площада. Вече изчезна с бял автомобил.
Сейер се изуми, когато чу продължението:
— Взе едно момиче със себе си.
— Какво?
— Взе я със себе си. Излязоха от банката и се качиха в колата.
— Взел е заложник?
— Напъха револвера в ухото й!
Сейер се вторачи към площада. От фонтана пръскаше вода, а гугутките си хапваха трохички от земята в пълно разбирателство. Нямаше защо да ги тревожи обирът в банката. Сейер остави касиерката и се насочи към двама младежи, увлечени в разгорещена дискусия. Стояха до фонтана и виждаха добре както банката, така и главната улица.
— Някъде тръгна крадецът?
Двамата младежи мълчаливо го измериха с очи.
— От полицията съм — додаде той и остави куфарчето на земята.
— Беше страшно бърз! — възкликна единият свидетел, слаб като пръчка, с коса в два цвята и слънчеви очила на главата. Косата му беше черна, но в средата имаше изрусен кичур.
Обърна се и посочи главната улица, губеща се между пожарната и ресторант „Диамант“.
— Буташе момиче пред себе си. Накара я да се качи в колата.
— Каква беше колата? — попита Сейер, докато се мъчеше да откачи телефона от колана си.
— Малка, бяла. Май „Рено“.
— Не мърдайте оттук — предупреди ги Сейер и извади антената.
— Отиваме на работа — опита се да протестира другият младеж. — А и колата не беше „Рено“. По-скоро приличаше на „Пежо“.
— Днес ще закъснеете за работа — лаконично обяви Сейер. — Случва се и на най-добрите. Имаше ли качулка?
— Да.
— Черен пуловер и панталони с връзки?
— Знаете ли кой е?
— Не.
— Трябва ли да дойдем в участъка?
— Най-вероятно да.
Възможно е да са му съучастници, внезапно се досети той, да са се разбрали той да вземе мним заложник, например приятелката си. Каква е вероятността трийсет секунди след отварянето на банката вътре да има двама души? Кой знае, в днешно време крадците са толкова изобретателни.
Малките групички от скупчили се хора постепенно се разпръснаха, но някои от минувачите останаха, вероятно с надежда да получат възможност да коментират инцидента. Иначе нямаше нищо забележително. Крадецът бе изчезнал. Всичко бе приключило за секунди. Хората се чудеха колко лесно се измъкват престъпниците: с бърза кола и добра ориентация в града човек може да стигне далеч само за половин час.