— А раменете? Широки или тесни?
— Широки, заоблени. Такива стават, като вдигаш тежести. Не като моите — додаде той.
— Е, твоите са достатъчно широки.
— Но не са така напомпани. Моите са по-плоски и костеливи, нали ме разбираш.
И двамата се разсмяха. Риете, художникът, с прозвището Драскача, беше дребен, пълничък мъж, плешив, с малки овални очила и дълги, тънки пръсти.
— Главата?
— Голяма, кръгла. Пълни бузи, но не топчести. Заоблена брадичка, не беше нито ръбеста, нито категорична, без трапчинки.
— Как беше разположена главата между раменете, ако разбираш какво имам предвид?
— Набита между тях и сякаш издадена малко пред тялото като на сърдито дете.
— Отлично. Това е много съществено — похвали го Драскача. — Сега да обсъдим откъде започва да расте косата.
— Това важно ли е?
— Разбира се. Мястото, където косата започва да расте, определя до голяма степен човешкото лице. Виж, например, твоето. Косата ти започва по равна и права, почти перфектна линия над челото. После линията се спуска към слепоочията и образува извивка. Навсякъде е еднакво гъста. Такива случаи са рядкост.
— Гледай ти.
Сейер поклати глава. Суетността не му беше особено присъща или поне не и в последно време. Никога не би се замислил откъде започва да му расте косата. Припомни си лицето на крадеца и отговори:
— При него линията не беше извита, беше права. Май имаше малко връхче в средата на челото. Късо подстриган, затова го забелязах.
Този подход бавно да се приближават до чертите на лицето му помогна да си спомни по-ясно как изглеждаше мъжът. Художникът определено си разбираше от работата. Възхитен, Сейер гледаше листа и усети как пред очите му бавно се избистря образът на крадеца като негатив, изваден от вана за проявяване на снимки.
— Да минем към косата.
Драскача щриховаше леко, за да може по всяко време да промени рисунката. Не използваше гума. С помощта на множество тънки линии придаваше на образа жизненост.
— Къдрава и гъста като на афроамериканец, много късо подстригана. Като моята — поглади той буйната си къса, четинеста коса.
— А на цвят?
— Руса. Вероятно светлоруса, но не съм съвсем сигурен. Нали знаеш, някои коси изглеждат много светли при някои ситуации и тъмноруси при други, например когато са мокри. Зависи и от светлината. Тук ми е малко трудно. Да кажем, като цвета на твоята коса.
— На моята ли? — вдигна очи Драскача. — Та аз съм плешив.
— Е, като косата, която си имал преди.
— Откъде знаеш каква коса съм имал?
Сейер се поколеба. Не разбра дали е засегнал художника, или се е изложил.
— Нямам представа — призна той. — Просто предположих.
— И се оказа прав. Косата ми е, тоест беше, почти светлоруса. Добро предположение. Много си наблюдателен.
— Започва да заприличва на нашия човек — кимна към скицата Сейер.
— Стигнахме и до очите.
— Лошо. Не ги видях. Той вървеше със забит в тротоара поглед, а в банката беше застанал почти гърбом към мен.
— Жалко, но касиерката ги е видяла. После ще поработя с нея.
— Не, просто е жалко. Направо си е цяло нещастие, дето не се позабавих вътре. Достатъчно съм стар, за да се доверявам на интуицията си.
— Е, невинаги постъпваме правилно. Носът?
— Много къс и доста широк, като на афроамериканец.
— Устата?
— Нацупени малки устни.
— Веждите?
— По-тъмни от косата. Правилни, широки, почти сраснали една с друга.
— Имаше ли скули?
— Не бяха ясно изразени, защото лицето му беше пълно.
— Особени образувания по кожата?
— Абсолютно никакви. Имаше хубава, гладка кожа. Нямаше брада, нито мустак. Току-що се бе избръснал.
— Или е наследил лоши гени. Нещо особено в дрехите?
— Не помня добре, но ми се сториха смущаващи.
— В смисъл?
— Като че ли не бяха негови. Той не би се облякъл така. Изглеждаха старомодни.
— Вероятно отдавна вече ги е сменил. Обувки?
— Кафяви, с връзки.
— А ръцете?
— Не ги видях. Ако са съразмерни, значи са къси и заоблени.
— На колко години ти се стори, Конрад?
— Между деветнайсет и двайсет и четири.
Сейер затвори очи за пореден път, за да се абстрахира от присъствието на художника.