— Не можеш ли да се кротнеш малко с тези ръце! — избухна крадецът. — Изглеждаш направо луд. Мамка му, побърквам се от тези твои движения!
Ерки започна да се клати напред-назад. Оказа се невъзможно да остане невидим тук. До него бушуваше буря и нямаше изгледи скоро да утихне. Ерки се опита да се извърне, погледна през прозореца. Ушите му се измориха от барабаните. Размаха ръка, за да го накара да замълчи.
— Парите сигурно не те интересуват, а? — малко по-спокойно попита крадецът. — Не знаеш за какво служат, нали?
Ерки слушаше. Мъжът понижи глас. Внезапно прояви неочаквана адекватност. Във въпроса му пролича любопитство. Парите не те интересуват. Е, засега не, но вече имаше няколко крони във вътрешния си джоб. Значи донякъде отговорът беше хем положителен, хем отрицателен. Така ли да му каже?
— Ако питаш мен, си избягал от някоя психиатрична клиника. Не е никак лесно. Мнозина успяват да избягат и се връщат с подвита опашка. При теб как стоят нещата? И ти ли си един от тях?
И ти ли си един от тях. Въпросът почти го трогна, изпълнен със зле прикрито нетърпение да узнае кой е спътникът му. Ерки затвори очи. Градът оставаше някъде в далечината. Зли намерения или никакви. Ерки не можеше да прецени към кои да причисли този тип. „Грах, месо и сланина — помили си той, — кръв, пот и сълзи.“ Обзе го безпокойство.
Пътят започна да се изкачва нагоре. Далеч напред, на възвишение отдясно съзряха място, откъдето се откриваше красива гледка. Ерки позна мястото, ориентираше се къде се намират. Та нали години наред бе скитал по тези места. Първо трябваше да минат през тунел. Над купето се спусна неочакван мрак. Шофьорът веднага се разтревожи, сякаш се опасяваше от внезапна атака. Караше с револвер в дясната ръка. Отривисто си свали очилата, осъзна колко тъмно е и без това. Излязоха от тунела. Ерки премига с очи. Оставаше само километър до бариерата. Там нямаше отделно платно за водачи с винетка. Ще бъдат принудени или да спрат и да си платят, или да щурмуват преградата. Тя наистина беше само някаква дървена летва, боядисана в червено и бяло. Явно и шофьорът се сети за същото. Намали скоростта.
— Не прави глупости! — озъби се той.
Ерки изобщо нямаше такива намерения. Опитваше се единствено да не мърда, да не се набива на очи, но тялото му се имаше собствен живот и не му се подчиняваше.
Крадецът удари спирачки, очевидно взел решение. Неочаквано зави наляво и пое нагоре към мястото с красивата гледка. Ерки нямаше представа какво е намислил, като стигнат до върха, но по пътя не срещнаха никого. Още беше рано, горе сигурно няма да намерят жива душа. Крадецът стисна силно револвера и с опакото на дланта си избърса потта от челото си. Докато се изкачваха по склона, след колата се вдигна облак от прахоляк и пясък. Вече се намираха далече от главния път и автомобилите долу приличаха на играчки във великолепни цветове. Шофьорът направи последен рязък завой и спря до парапета. Оттук се откриваше изглед към бариерата. Двамата видяха двете патрулки, паркирани до касата. Крадецът се задъха. Чу се съскане, когато изпусна въздуха от устата си през стиснатите си зъби. Даде назад и се отдалечи от парапета. Пак спря. Заудря с револвера по волана. Ерки чуваше царящия в главата му хаос. Щеше да се пръсне, от челото му направо струеше пот, а сърцето му биеше на границата на търпимото. Малък разрез на сънната артерия и кръвта ще бликне на алена струя чак до бариерата.
— Добре, приятел. Какво предлагаш?
Приятел. Ама че жалко обръщение. Нещастникът изпадна в пълно безсилие. Това направо не се издържаше. Ерки искаше да се махне оттук. Бавно завъртя глава и погледна навътре в гората, където се виеше нещо, подобно на просека. Макар че извърна глава почти незабележимо, крадецът реагира. И той се вторачи натам. Мозъкът му отново проработи. Включи колата на скорост, обърна и потегли напред. В началото пътят наистина беше широк и му позволи да шофира петнайсет-двайсет метра. После се стесни до добре утъпкана пътека. Когато спря, колата не се виждаше от платото, скрита в гъстата зеленина. Обърна се и взе сака от задната седалка.
— Хайде, да излизаме. Ще повървим пеш.
Ерки не помръдна. Крадецът отвори вратата, заобиколи колата и размаха оръжието.
— Ти тръгни пред мен. Сухо е, върви се лесно. Ще почакаме, докато се стъмни. Тази преграда няма да стои там вечно, нямат достатъчно хора за тази цел. Хайде! Темпо, темпо!