— Е?
Шериф Роберт Гурвин избута книжата настрани. Нямаше много работа през деня и се радваше на подобни посещения. В момента поглъщаше жадно с очи невероятната гледка пред себе си.
— С какво да ти помогна, момче?
Момчето направи крачка напред. Все още се задъхваше, явно в гърдите му имаше нещо, което трябваше да излезе, и то бързо. Гурвин очакваше инцидент от типа кражба на велосипед. Очите на момчето бяха влажни, а то трепереше неистово. Видът му предизвика в съзнанието на шерифа неволна асоциация с набъбнало топло суфле, извадено от фурната непосредствено преди да спадне.
— Халдис Хурн е мъртва!
Гласът на момчето се колебаеше между тънкия детски глас и плътния тембър на бъдещия мъж. Прозвуча като нелекуван бронхит. Започна ниско, но когато стигна до думата „мъртва“, премина във фалцет.
Шерифът вече не се усмихваше, а гледаше изумено божието творение пред себе си и се колебаеше дали е чул правилно. Премига и заглади космите си на тила.
— Какво каза?
— Халдис е мъртва. Лежи, просната на прага!
Момчето напомняше на храбър войник, дошъл сам до лагера, за да съобщи за ужасната загуба на цялата армия. Разтърсен от нещастието до дъното на душата си, той все пак бе запазил капка достойнство и се изправяше пред началството, за да обяви с каква цел е дошъл.
— Седни, момче! — повелително рече шерифът и кимна към свободния стол. Момчето не помръдна.
— Говориш за стопанката на малкото имение във финската земя, нали?
— Да.
— Оттам ли идваш?
— Минах покрай къщата й. Лежи, просната на прага.
— Сигурен ли си, че е мъртва?
— Да.
Гурвин смръщи вежди. Тази жега е в състояние да убие кого ли не.
— Провери ли й пулса?
Момчето се втренчи в него с невярващи очи, сякаш само при мисълта за подобно нещо му премаля. Поклати глава. При движението огромното му тяло се разтресе.
— Изобщо ли не я докосна?
— Не.
— Откъде тогава си сигурен, че е мъртва?
— Имам си причини — изпуфтя момчето.
Шерифът извади химикалка от джоба на ризата си и отбеляза нещо.
— Как се казваш?
— Снелинген. Каник Снелинген.
Шерифът премига. И момчето, и името му бяха странни и си подхождаха. Той записа името в бележника си и не издаде с нищо мнението си за избора на родителите му.
— Значи рожденото ти име е Каник? Не те наричат така на галено? Да не се казваш Карл Хенрик?
— Не, Каник.
Шерифът пишеше с големи, изящни завъртулки.
— Прощавай за реакцията ми — извини се учтиво той. — Просто името не се среща често. На колко години си?
— На дванайсет.
— Значи казваш, че Халдис Хурн е мъртва?
Каник кимна. Все още дишаше тежко и пристъпваше неспокойно от крак на крак. Куфарът се намираше на пода, до него. Бе целият облепен с ваденки. Гурвин забеляза сърце и ябълка, както и няколко непознати за него имена.
— Не ме будалкаш, нали?
— Не, за бога!
— За всеки случай първо ще й се обадя по телефона.
— Както пожелаете. Няма да ви отговори!
— Седни, докато проверя — подкани го отново Гурвин.
За втори път му посочи стола, но момчето остана право. Гурвин си помисли, че седне ли веднъж, то едва ли ще успее да стане от стола. Намери номера на Халдис в указателя под името Турвал Хурн. Телефонът й даваше свободно. Халдис беше възрастна жена, но въпреки това много пъргава. За всеки случай шерифът изчака. Времето беше великолепно. Може да е излязла на двора и да отнеме време, докато стигне до телефона. Момчето следеше действията му и постоянно си облизваше устните. През рядката му коса си личеше колко по-бледо е челото му в сравнение с бузите. Слънцето не бе успяло да го огрее. Тениската му беше окъсяла и част от големия му корем се подаваше над шортите.
— Съобщих ви какво съм видял — задъхано напомни Каник. — Мога ли вече да си ходя?
— Не, за съжаление — отвърна шерифът и затвори слушалката. — Никой не вдига. Нужно ми е да узная приблизително кога си минал покрай стопанството й, защото съм длъжен да изготвя доклад. Може да се окаже важно.
— Важно ли? Та тя е мъртва!
— Нужен ми е час — спокойно настоя Гурвин.
— Не нося часовник. Нямам представа за колко време се слиза от двора й до участъка.
— Как ти се струват трийсет минути?