Събуди се и се огледа объркан. До него спеше Каник с увиснала глава. Двойната му брадичка се разливаше като невероятна маса от кожа и мазнина. Морган протегна изтръпналите си крака и се хвана за главата. Носът вече не го болеше толкова силно. Усещаше го изтръпнал и почти безчувствен. „Вероятно тъканта вече е некротизирала и съвсем скоро ще се откъсне и ще падне като изгнил плод.“
Каник отвори широко очи. Видя синята светлина през прозореца.
— Свечерява се — прошепна Морган.
— Трябва да се прибирам вкъщи — притеснено напомни Каник. — Ще ме търсят!
Морган погледна към Ерки. Опита да се види къде е револверът. Ерки го бе затъкнал в колана си. Морган се изправи бавно, олюля се, докато си възвърне равновесието, и тръгна към шкафа. Постоя неподвижно и обмисли положението. Наведе се. В ъгъла цареше мрак. Разкрачи се от двете страни на Ерки и колебливо затърси пипнешком револвера. Изведнъж се подхлъзна в нещо лепкаво. Политна напред и заби брадичка в скута на Ерки. За две секунди вече беше на крака. По лицето му се изписа тревога.
— О, проклятие!
Каник подскочи и замига с очи.
— Какво има?
— Навсякъде има кръв! Цяла локва!
По раменете на Каник полазиха студени тръпки.
— Ерки! — изкрещя Морган и отстъпи заднишком. — Умрял е от кръвозагуба. Изстинал е!
— Не! — извика пискливо Каник със задавен глас.
Момчето стана, но се олюля и се подпря на стената.
— Мъртъв е!
Каник видя като насън как Морган бавно се обърна и се вторачи в него.
— Осъзнаваш ли какво направи? Уби Ерки с лъка си. Мамка му, Каник!
Хлапето поклати глава. От устата му се откъсна звук или по-скоро неуспешен опит за вик.
— Ама аз го улучих в крака — заекна той.
— Засегнал си кръвоносен съд в слабините му. Вероятно артерия. — Морган отстъпи заднишком, без да сваля очи от Каник. — До гуша ми дойде. Махам се от тази лудница!
Двоумеше се. Искаше да вземе револвера, но за целта се налагаше да пипне студения труп и да изцапа ръцете си с кръв.
— Не! Ела да ми помогнеш!
Каник се вкопчи в дървената стена и се разрида.
— Не исках да става така! Той отвори вратата, нямаше как да знам. Трябва да им кажеш как се случи. Нямаше други очевидци!
Морган спря. Отчаяното дебело момче го трогна. Преглътна с мъка, погледна още веднъж мъртвото тяло и седна на пода.
— Аз и без друго здравата съм загазил. Ограбих банка и взех заложник. Ще получа сурово наказание.
— Да го хвърлим във водата! Ще кажем, че е избягал!
Каник кършеше безпомощно ръце.
— Стана, без да искам. Беше злополука! Да го хвърлим във водата!
— Не, ще кажеш истината на полицаите. Трябва да си обирам крушите.
Очите на Морган се свиха. Мозъкът му се мъчеше да се окопити, та поне да измисли изход от положението.
Каник ридаеше безутешно, а от отчаяние сълзите капеха неспирно като дъжд.
— Няма смисъл да го хвърляме във водата — възрази безпомощно Морган. — Навсякъде има кръв. Цяла локва.
— Ще преместим шкафа отпред.
— Безсмислено е.
— Моля те!
— Ще ни погнат. Скоро ще дойде полиция. Няма да се справим. Невъзможно е да занесем трупа до езерото, без да се изцапаме с кръв. Безсмислено е, Каник. А и ти си твърде млад, няма да лежиш в затвора. Ще ти се размине. Така щеше да стане и с Ерки: нямаше да го осъдят на затвор, защото беше луд. Но на мен — изкрещя той и удари яростно с юмрук по пода, — на мен нищо няма да ми се размине. За мен няма никакво извинение!
Изстена и започна да си скубе косите. Опита се да си припомни началото на този ден. Стори му се адски дълъг. Цяла вечност. Обзе го непреодолимо вцепенение. Мозъкът му не функционираше заради проклетото уиски. Каник хлипаше, захлупил очи на пода.
— Зад къщата има наклон — хълцаше момчето. — Ще го оставим там, а той сам ще се претърколи във водата.
— Исусе Христе, не мога повече!
Каник се изправи, приближи се до Морган и го разтърси.
— Трябва да ми помогнеш! Трябва!
— Нещо си се объркал!
— Ще го направим заедно, а после ще избягаме. Нямаме избор! — Изведнъж му хрумна още един аргумент: — Няма да липсва на никого.
— Напротив — възрази Морган.