— В малката стаичка е — измънка Каник.
После пусна револвера на пода и сякаш се прекърши на две. Повърна неудържимо върху прогнилите дъски, без дори да излиза от шкафа. Цялото съдържание на стомаха му се изсипа на пода: гювеч, уиски. Сейер изчака да му мине пристъпът. Вдигна внимателно револвера и тръгна да търси малката стаичка.
Морган стоеше зад вратата и чакаше. Сега се втурна навън и се насочи към гората. Хукна с малкото останали му сили напряко през двора и се скри в гъсталака. Елман забеляза русата му коса и шарените бермуди сред листата. Нещастникът беше обречен. Елман клекна, хвана кучето за голямата глава и му прошепна в ухото:
— Зеб, дръж!
Кучето направи скок и се втурна напред като светкавица. Морган тичаше. Не чуваше нито галопиращото по петите му куче, нито виковете и крясъците. Всъщност навсякъде цареше ужасна тишина. Тичаше с тежки крачки, но силите му го напуснаха за секунди. Зеб видя белите ръце и се насочи към лявата. Животното нямаше агресивни намерения към беглеца. Действията му бяха плод на продължителна дресировка и ясна команда, нищо повече. Морган спря да си поеме дъх. Коленете му се подкосиха. Трябваше да установи дали някой не го преследва. С ужас се вторачи в приближаващото се чудовище с блестяща паст, червен език и жълти зъби. Кучето се приготви за скок. Белите ръце не Морган — първоначалната му цел — вече не се виждаха. Затова пък в средата на зачервеното лице се открояваше жълтата кърпа — перфектната мишена. Кучето се спусна с лай върху нея. Морган нададе сърцераздирателен вой. Когато полицаите го настигнаха, той хлипаше, заровил лице в ръцете си. Сейер се заслуша в риданията му. Долови осезаема нотка на облекчение.
Сара седеше мълчаливо на края на стола. Сейер й разказа случилото се. Тя поиска да узнае всички подробности: как е лежал Ерки, дали е изпитвал болка. Сейер я успокои. Най-вероятно просто се е чувствал изморен, а кръвозагубата го е изтощила. Сигурно бавно е изпаднал в безсъзнание като в сън. Сейер се мъчеше да не пропусне нищо. Остана само последната подробност.
— Не мога да повярвам, че Ерки е мъртъв — прошепна тя. — Че наистина вече не е между нас. Всъщност дори го виждам пред очите си, и то съвсем ясно. Само че на друго място.
— Къде? — поинтересува се Сейер.
Сара се усмихна смутено.
— Носи се из необятен мрак и поглежда надолу безгрижно. „Само ако знаехте колко е красиво тук — съжалява ни той, — а вие долу само се мъчите.“
Въображаемата картина извика меланхолична усмивка по лицето на Сейер. Той се опита да измисли подходяща реплика, която да смекчи следващите му думи.
— Развързах краката на жабата — неочаквано сподели тя.
— Благодаря, за мен е облекчение.
Беше облечена в сако. Загърна се в него. Сейер не запали луминесцентните лампи на тавана. Настолната лампа със зеленикава светлина върху бюрото му придаваше на кабинета вид на аквариум.
— Трябва да ви съобщя нещо.
Тя вдигна очи, за да разчете изражението му.
— В якето на Ерки открихме портфейл — прокашля се тихо той. — Червен портфейл. Бил е на Халдис Хурн и съдържа близо четиристотин крони.
Сейер млъкна и зачака реакцията й. Лицето й изглеждаше бледо на зеленикавата светлина.
— Едно на нула за Конрад — печално се усмихна тя.
— Не съм спечелил — отвърна той, защото не му хрумна нищо подходящо.
— За какво си мислите?
— Ще дойде ли някой да ви вземе оттук?
Въпросът му се изплъзна, преди да успее да помисли.
Сейер изпитваше желание да я закара до дома й, но Герхард сигурно има автомобил и ще довтаса начаса. Сейер си представи как изглежда съпругът на Сара: седи във всекидневната и си поглежда часовника, очаквайки телефонът да звънне всеки момент; готов е да посрещне и отведе у дома онова, което по закон е само негово.
— Не — вдигна рамене тя. — Дойдох с такси. А шефът е в инвалидна количка, затворен с мен между четири стени. Има множествена склероза.
Сейер се изненада. Не можеше да си представи Сара с инвалид. Очакваше нещо съвсем различно. През ума му мина доста нечестива мисъл.
— Нека да ви закарам.
— Удобно ли е?
— Никой не ме чака вкъщи. Сам съм.
Какво толкова — най-после изплю камъчето.