Сам съм.
Някога беше ли се изразявал така? Или просто бе определял семейното си положение като вдовец или необвързан?
В колата цареше тишина. С крайчеца на окото си Сейер виждаше коленете й, а останалото усещаше като присъствие, бегла догадка, копнеж. Отпуснатите му ръце върху волана го издаваха. Сякаш крещяха силно, та всички да ги чуят, че имат нужда да прегърнат някого. „За какво си мислиш?“ — питаше се той, но не смееше да се обърне към нея. Ерки беше мъртъв, а тя го бе лекувала месеци наред. Не бе успяла да го спаси.
По указанията й зави в една задънена уличка на име „Ягодово място“. Наложи се да спре, макар че с нея би отишъл на края на света.
— Сигурно е глупаво да го казвам — подхвана внезапно Сара, — но направо не мога да го повярвам.
— Че Ерки е мъртъв?
— Че наистина той е я убил.
Сейер седеше с ръце в скута си. Нервно ги размърда и изтърси смутено:
— Днес казахте нещо: понякога, макар и рядко, се случват неща, които са просто необясними.
— Не се отказвам от думите си — вдигна рамене тя.
— В смисъл?
— Ще се разровя и ще разбера защо се е случило.
— Къде ще търсите?
— В записките си, в паметта си. Ще премисля всичко казано и недоизказано в терапевтичните ни сеанси. Няма да имам мира, ако не проумея причината.
— А ще я споделите ли с мен после?
Най-сетне тя вдигна очи и се усмихна.
— Елате с мен — неочаквано го помоли тя.
Сейер не разбра защо го кани в дома си, но послушно я последва. Наблюдаваше я как отключва, след като кратко позвъни на вратата. Вероятно така сигнализираше на мъжа си, че се прибира именно тя. Сейер нямаше желание да се запознава с него. Не искаше представите му за живота им да се материализират. Къщата, в която живееше Сара, представляваше една от поредица ниски еднотипни сгради. Жилището беше пригодено за инвалид, с по-широки от обичайното врати. Приближиха всекидневната. Сейер се сети за книга, която бе прочел като млад. Напомняше на сегашната ситуация. Безнадеждно влюбеният главен герой отива с жената на мечтите си в дома й. Изгубил си е ума по нея и предполага, че тя живее сама. На път към жилището й тя споменава кой ги чака вкъщи: Джони. Сърцето на влюбения мъж се къса от мъка, докато не прекрачват прага на всекидневната й. Джони всъщност е морско свинче. Герхард Стрюел седеше до писалището в стаята и четеше, навлечен с жилетка въпреки жегата. Обърна се и кимна на госта. Повдигна си очилата. Герхард всъщност беше по-възрастен от Сейер, с гола глава и тъмни очи. На пода до него лежеше немска овчарка. Кучето повдигна глава и се вторачи в новодошлия.
— Татко, запознай се със старши инспектор Конрад Сейер — представи го тя.
Герхард Стрюел не е морско свинче, а неин баща!
Сейер се опита да се окопити, докато поемаше протегнатата към него ръка. Защо Сара иска да му покаже жилището си и нуждаещия се от постоянни грижи старец? Сигурно това е нейното послание: „Отведи ме оттук!“.
— Време е да се прибирам, че кучето ме чака — глуповато обясни Сейер.
— Извинете ме — усмихна се тя, докато се суетеше с якето си. — Не исках да ви задържам.
Герхард Стрюел изгледа продължително Сейер.
— Значи всичко свърши?
„Да — помисли си Сейер, — всичко свърши, преди да е започнало. Сега няма как да предприема нещо. Моментът не е подходящ.“
Сейер се оказа в безизходица. Ако искаше нещо повече от нея, оттук насетне се налагаше да вдигне слушалката и да набере номера й. Тя вече му бе показала ясно намеренията си. Негов ред беше да поеме хвърлената ръкавица. Сара му бе подала ръка.
— Бяхме превъзходен тандем, нали?
Сейер почувства, че тя бе посяла зрънце в душата му. Вероятно то щеше да покълне.
Превъзходен тандем.
Сейер откри името й в именника си. Сара — Господарка.
После се взира в тавана, легнал в леглото си. Водеше въображаем разговор с нея. Думите се лееха с лекота от устата им.
Бях убеден, че ще се появиш. Чаках те.
Разкажи ми нещо за себе си, усмихна се тя.
Какво искаш да чуеш?
Детски спомен. Някой красив спомен.
Ето, това е красиво: Лятото, когато навърших пет, татко ме заведе в катедралата на Роскилде. Не знаех какво има вътре. Напълно неподготвен, стъпих от топлата слънчева светлина на каменния под. В църквата гъмжеше от ковчези. Татко ми обясни, че там са положени телата на всички свещеници, служили в тази църква. Ковчези, изработени от мрамор, образуваха безконечни редици от двете страни на църковните скамейки и представляваха неописуема красота. Въпреки това вътре направо се разтреперих от студ. Дърпах татко за ръката и исках да излезем. Той се натъжи. Спят вечен сън, усмихна се той, докато ние трябва да се трепем в градината независимо от горещината! Аз кося тревата, а ти плевиш.