— Както и да е. Лейди Кива, капитан Блиника, вие, изглежда, смятате, че аз съм причината вашата стока да бъде конфискувана, а търговските ви права — отнети.
— Не сте ли? — подхвърли Кива.
Ванош пак се усмихна със стиснати устни и тя вече се питаше дали изобщо се появява друга усмивка на лицето му.
— Ако зависеше от мен, лейди Кива, щях да приема подкупа, след това бих заплашил с арест и трима ви, за да прибера още по-големия втори подкуп.
— Знаех си — натърти тя. — Лукав дребен шибаняк.
Той кимна сдържано, за да покаже, че приема оценката й.
— В този случай обаче заповедите са от много по-високо равнище. Всъщност, лейди Кива, наложената забрана върху вашите хавери и всякаква друга дейност на вашия кораб и вашето семейство на планетата Край е издадена лично от херцога.
Ванош подаде друг документ — този път традиционно сгънато писмо на дебел пергамент, запечатано с восък, на който имаше отпечатък от херцогския пръстен. И това показваше, че херцогът е настроен много сериозно.
— Трябва да обсъдите проблемите си с него — добави митничарят.
Кива взе писмото.
— Направо шибана прелест, нали?
— Наистина — съгласи се Ванош. — Позволявам си да ви дам още един съвет, лейди Кива.
— Слушам.
— Херцогът на Край е собственик на по-голямата част от планетата. Може би не си струва да опитвате с подкупи, а?
Уреждането на среща с херцога на Край отне цял ден. Космодрумът не разрешаваше преки полети на совалки от корабите: „Стреляха по някои, докато кацаха”. Кива беше принудена да се прехвърли със совалка на огромната имперска станция, където империята бе съсредоточила почти всичко, с което се занимаваше в тази звездна система. Оттам се спусна с космическия асансьор, защитен с мощни оръжия от атаки на въстаниците. На космодрума беше посрещната от местен служител на Дома, който я поздрави и я заведе при изпратената за нея кола.
— Каква е тази адска измишльотина? — попита Кива, щом я зърна.
Возилото приличаше повече на малък танк.
— Лейди Кива, за да стигнем до двореца на херцога, трябва да минем през някои неприятни райони.
— А не мислите ли, че това чудо изпъква прекалено? Все едно на него примигва ослепителен надпис „Я стреляйте по мен”.
— Госпожо, в момента стрелят на практика по всичко, което се движи. — Служителят й отвори вратата на пътническата кабина. — Трябва да добавя, че стрелят и по всичко, което остане прекалено дълго на едно място.
Покани я с жест да влезе и Кива схвана намека. Поне пътническата кабина на малкия танк се оказа достатъчно луксозна. Тя седна, сложи си предпазните колани и кимна на двамата началници на семейното представителство на Край. Жената й протегна ръка.
— Лейди Кива, аз съм Ейота Фин, изпълнителен вицепрезидент на Дома Лагос тук. — Кива стисна ръката й и Фин посочи спътника им. — Това е Йохан Руе, началник на нашия правен отдел.
Руе кимна.
— Здравейте — каза Кива и на двамата.
— Няма как да ме помните, но вече сме се срещали — продължи Фин. — Преди да ме назначат на Край, работех в офиса на вашата майка в Икойи. Вие още бяхте дете, разбира се.
— Аха. Е, звучи чудесно, Фин, но точно сега се надявам да ми простиш, че хич не ми дреме дали сме се виждали, когато съм била на шест години. Искам да знам какво става с тази шибана забрана.
Фин се усмихна.
— Няма съмнение, че сте дъщеря на своята майка. Тя също беше пряма до грубост и делова.
— Да, ние сме семейство от гадняри — подхвърли Кива, а колата потегли с тласък. — Сега ми обясни.
Фин изви глава към Руе и той започна:
— Лейди Кива, в момента имаме два проблема, които са свързани помежду си. Първият е забраната. Вторият е въстанието.
Кива се смръщи.
— И какво общо с нас има това въстание?
— От политическа гледна точка — нищо. Поредното въстание.
— „Поредното” ли? Колко често има въстания на тази прокълната планета?
— Едно-две на десетилетие — отговори Фин. — Тази планета ненапразно е наречена Край. Това е най-отдалеченото човешко средище в цялата Взаимозависимост, до което се стига най-трудно. Освен това е единственото, където на местните жители не е гарантирано правото на пътуване. Векове наред империята стоварва тук бунтовниците и дисидентите си, за да се отърве от тях. И когато се озоват тук, тези хора не се укротяват тутакси.
Силен кух удар отстрани сякаш потвърди правотата й.
— Какво беше това? — попита Кива шофьора.
— Опитват си късмета, госпожо. Няма за какво да се тревожите.