— Защо бе, мамицата му, не предусетихте какво ще стане? — тросна се Кива и изпъна показалец към внушително укрепения дворец, който се виждаше през предното стъкло на колата. — Ние си седим и се пипаме, а онзи задник използва парите ни, за да си играе на „пребий другарчето” с въстаниците.
— О, аз предвидих какво ще стане — възрази Фин. — Затова сумите в поставените под попечителство сметки се смалиха наполовина в сравнение с първите минути, когато започнахме да получаваме съобщения за вируса.
— Къде са останалите пари? Да не си ги заровила в задния двор?
— Да, в преносен смисъл. Домът Лагос вече притежава чрез поредица от посредници разнообразни недвижими имоти.
Кива махна с ръка.
— Но не тук, надявам се. Този прецакан град гори.
— Не тук. Предимно в провинциите Томнахурич и Клермон. Особено в Клермон. Графът там гореше от желание да се отърве от много апетитни имоти. Искаше да се сдобие с налични колкото може по-скоро.
— Как няма да иска. Благородниците не са всеобщи любимци, когато избухват революции.
— Така е, лейди Кива.
Колата потегли отново.
— Трябва да ви кажа още две неща преди срещата с херцога — обади се Руе.
— Казвай.
Той й подаде лист.
— Първо, изпълнихме нареждането ви и проучихме фактите за вируса. Нямаше абсолютно никакви данни за вирусна инфекция в посадъчния материал от грейпфрути, преди да бъде изпратен в овощните градини на Край. Нищо във фиданките или плодовете в нашите складове, нищо в пробите, взети от хората в „Не, сър”, преди корабът да отлети.
Кива плъзна поглед по листа.
— Тоест смяташ, че е саботаж.
— Да, почти сигурен съм. Съвсем друг въпрос е дали можем да го докажем убедително в съда. Така стигаме и до второто обстоятелство. Херцогът има съветник от търговски дом. И името няма да ви хареса.
Кива изви очи нагоре.
— О, мамицата му, дори не е нужно да го казваш…
— Домът Нахамапитин.
Замъкът на херцога носеше името Кинмайлиз. И беше пищно обзаведен в стил, който издаваше, че обитателите му бъркат излишествата с изяществото. Кива произхождаше от неимоверно богат род на хора, на които не им пукаше дали тяхното богатство стъписва някого, затова се изнерви веднага. „Тази дупка има нужда от голям прочистващ пожар” — мислеше си, докато я водеха по нескончаемите коридори към кабинета на херцога на Край.
— Още нещо — бе й казала Фин, преди пажът да я поведе към входа. — Според херцога сквернословията са белег за тъпота. Избягвайте ги в разговора с него, доколкото можете.
„Ама че скапаняк”, мислеше си тя на влизане в кабинета, кичозен до повръщане като всичко останало в този дворец. Семейната легенда гласеше, че първите думи, произнесени от бебето Кива, били „мама ти”. Напълно правдоподобна легенда, защото графиня Хума Лагос, майка на Кива и предводителка на Дома Лагос, беше същински фонтан от псувни. Дори би било изненадващо, ако не беше така. Кива не помнеше време, когато да не е бълвала мръсотии, пък и беше дъщеря на графиня Лагос, макар като шесто дете да нямаше шанс за титлата, затова никой не й втълпяваше да престане.
А сега този чеп ще й пробутва капризите си.
Въпросният капризен чеп стоеше до барчето в кабинета и държеше чаша с някаква кехлибарена течност. Висок мъж с брада, в която можеха да се крият птички. Смееше се. До него също с чаша в ръка и също засмян, натруфен в претенциозното фамилно черно, беше не кой да е, а самият Грени Нахамапитин.
Пажът се прокашля и херцогът ги погледна.
— Лейди Кива Лагос — обяви пажът и се изниза.
— Добре дошли сте, мила госпожо, добре дошли сте — заяви херцогът и се отдръпна от барчето.
— Ваша светлост — сдържано кимна Кива.
Като дъщеря на предводителка на Дом и старша представителка на своето семейство на тази планета, можеше да се ограничи само с „херцоже”. Но нали бе дошла да му ближе задника, защо да не поработи веднага с езика.
— Позволете да ви представя своя съветник лорд Грени от Дома Нахамапитин.
— Познаваме се — каза Грени.
— Тъй ли било?
— Бяхме съученици — обясни Грени.
— Колко малък е светът — подхвърли херцогът.
— Такъв си е — съгласи се Кива.
— Е, да. Седнете, лейди Кива.
Посочи й лявото кресло пред бюрото. Тя едва не потъна сред уродливата тапицерия, Грени седна в дясното. Херцогът се настани в своята шибана пародия на кресло зад бюрото, от което някое бедно семейство би могло да си направи къща.
— Съжалявам, че не се срещнахме при по-добри обстоятелства — каза херцогът.