— Емперо Грейланд II — изрече тя и се поклони.
— Знаеш коя съм.
Кардения реши поне тук да пропусне имперското „ние”.
— Да — потвърди образът. Нямаше никакви признаци на пол или възраст. — Аз съм Джии. Вие сте в Стаята на спомените. Моля ви, кажете ми с какво мога да ви бъда полезен.
Кардения знаеше защо дойде, но се поколеба.
— Тук влиза ли друг освен властващия емперо?
— Не.
— Какво ще се случи, ако поканя някого?
— Фокусирана светлина и звукови вълни ще направят престоя непоносим за всеки влязъл тук освен властващия емперо.
— Мога ли да отменя това?
— Не.
— Но аз съм емперо.
„И споря с машина” — мислено добави Кардения.
— Това е повеля на Пророчицата и тя е ненарушима.
Кардения се стъписа.
— Значи тази стая е от времето на първата емперо.
— Да.
— Но Си'ан не е съществувал тогава.
— Стаята бе преместена от Първа стъпка заедно с други части от двореца, когато създаваха Си'ан. Останалото бе изградено около тях.
Представата как строят цялата космическа станция около двореца изскочи сама в ума на Кардения и й се стори нелепа до комичност.
— Значи ти си на хиляда години — каза тя на Джии.
— Съхранявам информация още от основаването на Взаимозависимостта. Самите машини, в които се съхранява, се обновяват постоянно, също като функционалните елементи на стаята, в която се намирате, и изображението пред вас.
— Нали каза, че никой освен властващия емперо не може да влиза?
— Поддръжката и усъвършенстването са автоматизирани.
Кардения сякаш чу недоловим намек за хумор в гласа. Почувства се малко глупаво, а после любопитството й надделя.
— Жив ли си, Джии?
— Не. Нищо в тази стая не е живо освен вас.
— Разбира се — каза тя с леко разочарование.
— Струва ми се, че стигнахме до логическия край на този разговор — изрече Джии. — С какво друго мога да ви бъда полезен?
— Искам да говоря със своя баща.
Джии кимна и избледня. В този миг друго изображение възникна по средата на стаята.
Бащата на Кардения — Батрин, починал като емперо Атавио VI. Появи се, погледна дъщеря си, усмихна се и дойде при нея.
Стаята на спомените бе създадена от Пророчица-емперо Рашела I скоро след основаването на Взаимозависимостта и нейното възкачване на трона. Всеки емперо имаше мрежа от сензори в тялото си, които улавяха не само всичко видяно, произнесено или чуто от него, но и всяко усещане, постъпка, чувство, мисъл и желание, доловени или породили се в поредния емперо.
Стаята на спомените съхраняваше паметта на всеки повелител на Взаимозависимостта още от родоначалницата — самата Пророчица-емперо Рашела I. Ако Кардения пожелаеше, би могла да зададе на всеки свой предшественик какъвто и да е въпрос за него, за царстването му, за епохата му. И щеше да чуе отговори, опиращи се на записаните спомени и компютърния модел на личността му, на всяка подробност от вътрешния му живот, запазена за тази стая.
Защото цялата тази информация бе предназначена единствено за Стаята на спомените. И винаги имаше един-единствен потребител — властващия в момента емперо.
Без да се усети, Кардения пак докосна шията си отзад, където бе имплантирано семето на мрежата, за да се разрасне в нея. „Някой ден и всичко направено от мен като емперо ще бъде тук. За моето дете и неговите деца. Всеки следващ емперо ще знае коя съм била по-добре от който и да е историк.”
Взря се в спрялото пред нея изображение на нейния баща и потрепери.
Фигурата забеляза това.
— Не се ли радваш да ме видиш?
— Видях те само преди няколко часа.
Тя се надигна и огледа призрака на своя баща. Изглеждаше безупречно. Почти веществен. Не се опита да го докосне.
— Тогава беше мъртъв — добави Кардения.
— И още съм мъртъв — каза Атавио VI. — Съзнанието, което беше моето „аз”, го няма. Всичко останало е запазено.
— Значи нямаш самосъзнание?
— Нямам, но мога да разговарям с тебе сякаш го имам. Можеш да ми зададеш всякакви въпроси и аз ще ти отговоря.
— Какво мислиш за мен? — изтърси тя неволно.
— Винаги съм те смятал за чудесна млада жена — каза Атавио VI. — Умна. Загрижена за мен. И не мисля, че ще се справиш блестящо като емперо.
— Защо пък не?
— Защото тъкмо сега Взаимозависимостта изобщо не се нуждае от добра емперо. И никога не се е нуждаела, но може да я изтърпи, ако не се случва нищо със сериозни последствия. Настоящият период обаче не е такъв.