— Сестричке, формално погледнато, ние сме си благородници, нали?
Врена Клермон в пълната си полицейска униформа също му се усмихна и дойде при него.
— Да си благородник на Край е все едно да си най-богатият човек в сметище. Тоест не е кой знае какво. Особено сега, когато всеки момент ще наритат задника на херцога, а въстаниците вече си присвояват на воля негова собственост. Не е пресилено да очакваме, че същото ще се случи и с притежаваното от други благородници.
— Аз имам купчина книги в общежитие за дипломанти — отбеляза Марс. — Вероятно ще останат разочаровани от мен.
— Вече си преподавател. Можеш да се изнесеш от общежитието.
— Като преподавател имам право да живея там. Спестявам си наема.
— Синът на граф се тревожи за наема — подкачи го Врена.
— Вярно си е, че не сме от най-видните благородници.
Следващият приглушен грохот не прозвуча толкова отслабен от разстоянието.
— Много добре се справям с паниката в момента — промърмори Марс.
— Забелязах — каза Врена. — Не че имах намерение да го споменавам, но забелязах.
— Не всички можем да се похвалим с ледена вода във вените си.
— Аз просто знам на какво разстояние от нас са тези взривове и засега не виждам причина да се плаша.
— И на какво разстояние са?
— Около пет километра. На пристанището, където войските на херцога се опитват да погребат отряд въстаници под парчетата от товарни контейнери. Едва ли ще постигнат нещо обаче. Повечето въстаници отдавна не са там, а са отишли да превземат нещо със стратегическо значение. Двамата с тебе и без това ще се отправим в друга посока.
— Така ли?
— Да. Татко ме изпрати да те взема.
— Защо?
— Първо, защото се води война и макар да не очаквам, че стрелбата ще ни доближи, не се знае дали университетът, включително твоето общежитие за дипломанти, няма да пламти до свечеряване.
— Толкова ли сме зле? — намръщи се Марс.
— Аха — кимна Врена. — Ти може и да не помниш, но нашият дом е под охраната на имперските гвардейци. Ако някой въстаник го доближи на по-малко от километър, онези сигурно ще го изпарят с удар от орбиталната си позиция. В момента там е най-безопасното място на цялата планета.
— Татко казвал ли е това на херцога?
— Подозирам, че е пропуснал да спомене този факт.
Марс се ухили.
— Второ, татко иска да ти покаже нещо — продължи Врена.
— Какво?
— Данни.
— Колко щеше да е приятно, ако някой път за разнообразие говориш по-ясно.
— Той каза, че знаеш какви са данните, за които ние не говорим на места, където могат да ни подслушат.
— О, това ли…
— Аха.
Още един трясък.
— Май беше по-наблизо — каза Марс.
— Не беше. Но е крайно време да тръгваме. Ако се забавим още малко, на някого сигурно ще му скимне да си опита точността по плъзгача.
Някой все пак си опита точността по плъзгача, и то няколко пъти по време на полета.
— По-бързо — настоя Марс.
— Ако ти имаш желание да управляваш плъзгач над самите покриви, без да се врежеш в някой изпречил се комин, просто ми кажи.
Вместо да досажда на сестра си, Марс реши да огледа улиците на Ополе от кабината. Повечето жилищни квартали изглеждаха непокътнати, само тук-там се виждаха хора, които слагаха някакви вещи във возилата си, сякаш смятаха да се местят. Но основните улици бяха претъпкани с коли и на повечето движението бе спряло заради задръстванията.
А това не можеше да се случи току-така. Марс предположи, че някои водачи са изключили автоматичното управление или от паника, или защото са подозирали, че властите искат да попречат на бягството им. И накрая тези вече зависещи от волята на хората коли са започнали да тровят живота на всички останали.
На някои места изпъкваха колони от войници и бронирани машини, отиващи да охраняват или освобождават някое важно място в града.
— Това ще завърши зле — сподели той със сестра си.
— Кога не е било така? — попита тя и зави към Варта, широката река насред Ополе.
Плъзгачът полетя в средата на руслото й, разстоянието до двата бряга вече не насърчаваше самоуверени снайперисти. Марс се досещаше, че този полет е незаконен — плъзгачите също би трябвало да са автоматизирани и да се придържат към точно определени маршрути над града, за да избягват сблъсъци с други въздушни машини. Руслото на Варта не беше такъв маршрут. Досещаше се обаче и че силите на реда в града си имат предостатъчно други проблеми в момента.
Скоро плъзгачът напусна града, пред тях се издигаха заоблени хълмове, между които Варта криволичеше плавно, а край склоновете им се гушеха предградия, после и села. Малък приток на реката се отклоняваше към други възвишения. Врена кривна покрай течението му и след няколко минути доближи къщата.