Официално „къщата” беше дворецът Клермон, наречен на провинцията, където техният баща беше граф от почти четиресет стандартни години и чието название бе станало фамилно име на тяхното семейство. Марс не бе виждал предишния граф, защото тогава още не бил роден. Убедили го да се откаже от титлата, като му предложили пост в имперския съд. Според чутата от Марс версия не се наложило да го убеждават дълго. По-добре е да си виден придворен чиновник, отколкото благородник на планера, където стоварват изгнаници. Предишният граф заминал толкова припряно, че зарязал почти цялото обзавеждане и поне две котки, които нямали нищо против новите обитатели, стига храната да се поднасяла редовно.
— Хайде — подкани Врена, когато се измъкнаха от плъзгача на площадката до гаража. — Татко ни чака.
Техният баща Джеймис, граф Клермон, седеше в кабинета си и гледаше революцията на стенния екран. Забеляза ги и посочи екрана.
— Вижте тази щуротия.
— Честита революция — сви рамене Врена.
Джеймис изсумтя.
— Не е революция. „Въстаниците” вероятно получават пари от търговски гилдии, които искат намаление на вносните мита. Или нещо подобно. А херцогът отказва. Или нещо подобно. Затова „въстаниците” ще свалят от власт този херцог и ще сложат на негово място амбициозен благородник, който ще намали митата. И без проблеми ще получи одобрението на емперо, защото там на всички им е все едно какво се случва на Край. А и защото са уверени, че след двайсетина години всичко тук ще се повтори.
— Няма ли да е така?
— Не и този път. — Джеймис взе таблет от бюрото си и го даде на Марс. — Най-после го имаме. Ключовото късче от картината. И тъкмо от тези данни имах нужда, за да завърша прогностичния модел.
Марс преглеждаше информацията на таблета.
— Кога се случи?
— Преди шест седмици. Корабът „Разкажи ми още нещо” попаднал в аномалия на Потока и след това събрал данни за временна плитчина, съвпадаща напълно с моя модел. Имаме пълни наблюдения, измервания и проследяване. Всичко е както очаквах. Тъкмо такава информация търсех. Потвърждава всички наши предположения за Потока.
Марс се отказа да плъзга поглед по данните, защото бяха необходими часове да ги прочете и осмисли. Взря се в баща си.
— Убеден си.
— Щях ли да ти кажа, ако не бях убеден в правотата си? Случвало ли се е някога да не се отнасям с крайна предпазливост към тази хипотеза? Не смяташ ли, че направих всичко по силите си да я опровергая? Нима мислиш, че искам да се потвърди?
— Не, татко — поклати глава Марс.
— Не тълкувай думите ми погрешно. Необходимо е да прочетеш всичко това. Важно е да ми кажеш дали не съм пропуснал нещо. Каквото и да е то. Защото, колкото и да се вълнувам като учен от този същински скок в нашите представи за физиката на Потока…
— … като човек копнееш да си сгрешил — довърши Марс вместо него.
— Да — натърти Джеймис. — И то как копнея…
Откакто Марс се помнеше, баща му наричаше това „семейната тайна”: проучването на навигационните данни от всеки кораб, спирал над Край през последните четиресет години. Официалната длъжност на граф Клермон беше главен имперски инспектор на планетата. Той би трябвало да се запознава с тези данни, за да провери дали някой кораб не е нарушил одобрените от империята търговски маршрути, често утвърждавани години или дори десетилетия предварително, за да избегне плащането на съответните търговски такси и други налози. Графът беше само един от десетките главни инспектори, по един във всяка звездна система, които се грижеха парите да си остават където им е мястото: първо в имперската хазна, след това в сметките на гилдиите, а всички останали бяха далеч по-надолу в хранителната верига на империята.
Само че Джеймис, граф Клермон, изобщо не се занимаваше с тези глупости. Вършеше си работата като главен инспектор достатъчно добре, като я прехвърляше на подчинени с предупреждението, че ако се престараят в злоупотребите, наказанието ще бъде неизбежно. Но не тази бе задачата, с която се пресели на Край, и не за това го бе изпратил тук неговият приятел емперо Атавио VI. Наистина търсеше в навигационните данни на корабите отклонения, но не от търговските маршрути. Преглеждаше ги за потвърждение на хипотезата, до която стигна още преди да се дипломира в университета на Средоточие. Той допускаше, че струите на Потока, свързващи Взаимозависимостта, не се крепят на „устойчивост чрез резонанс”. Според общоприетата теория необикновената плътност и взаимодействието на тези струи в пределите на империята помагали за възникване на устойчива вълнова функция в Потока, която щяла да ги поддържа отворени и неизменни в продължение на хилядолетия.