— Значи си чула…
— И космосът е като малък град, всичко се знае. Грени, вече получихме всички разрешения. Графикът на полета ни е одобрен. А херцогът е прекалено зает със задачата да не бъде свален и най-вероятно убит.
— Милион и половина на човек.
— Два милиона и половина на човек и при всеки следващ опит за пазарлък цената само ще се покачва.
— Херцогът не е банка.
— Ами кучият му син може да вземе назаем от моите пари, които присвои.
— Идеята никак не е лоша.
— Я се шибай. Цената се вдигна до три милиона марки на човек, защото ме дразниш.
Грени вдигна ръце в помирителен жест.
— Кива… Престани. Споразумяхме се.
— Значи по три милиона.
— Да.
— Ще преведеш десет милиона в доверителна сметка незабавно, за да знам, че няма да се бъзикаш с мен.
— Ще го направя още щом се върна в имперската станция.
— Кого търсите?
— Граф Клермон и децата му.
— Хлапета ли са?
— Децата ли? Не. И двамата са на около трийсет стандартни години. Близнаци. Син и дъщеря.
— За какво са ви притрябвали?
— Ще ти кажа срещу три милиона марки.
— Я не ставай гаден.
— Не е важно за какво са ни. Важно е да знаем дали някой от тях се опитва да напусне планетата.
— Ако те опитат да се свържат с нас, какво следва?
— Тогава ти ще се свържеш с мен, ние ще дойдем и ще ги отведем от имперската станция малко преди да влязат в „Да, сър”.
— Значи ти ще се погрижиш за всичко останало.
— Точно така.
— Да не ги удавиш в някой кладенец, или нещо подобно?
— Май не е твоя грижа.
— Грени, може и да съм противна твар, но няма да стана съучастница в убийство.
— Не сме планирали ничие убийство. Просто не желаем те да избягат.
— Други има ли? Щом сте готови да давате по три милиона за информация…
— Няма. Но съм възхитен от гъвкавостта на твоята съвест.
— Ти сам го каза — не сме нищо, ако не печелим пари.
Когато Грени си тръгна от „Да, сър”, Кива се обади на Гажон Магнут.
— Искам да направиш нещо за мен.
— Госпожо, в момента трябва да се занимаваме с много проблеми.
Кива си знаеше, че от устата на главния ковчежник този отговор е най-близкият до „Я си го заври, ма, зает съм”.
— Да, знам, но и това трябва да бъде направено.
— Какво по-точно?
— Искам да намериш човек, който поверително — ама съвсем шибано поверително, наистина държа на това — да ми обясни кой е граф Клермон и защо херцогът толкова се е наежил заради него. Същото се отнася и за децата на графа.
— Добре, госпожо. Колко време имам?
— Трябваше да знам това преди един час.
— Разбрах.
— И щом ще се занимаваш с въпроса, намери някого да ми обясни какво, по дяволите, търси Грени Нахамапитин на тази планета и какви са отношенията му с херцога.
— Вече знаем, че е негов съветник.
— Вярно, само че през последните три дена този задник ми се изпречваше на пътя заради неща, свързани с херцога. За тебе тези гадости може да са случайно съвпадение, но за мен не са.
— Срокът същият ли е, госпожо?
— Да.
— Ще се наложи да отделим пари за това.
— Похарчи ги.
— Колко?
— Колкото е необходимо. Компенсирай разходите от следващия, който поиска да отпътува с нас.
— Ясно, госпожо.
Кива прекъсна разговора и превключи таблета на изображението от външна камера на „Да, сър” до дока за совалки. В далечината совалката на Грени Нахамапитин се смаляваше в посока към имперската станция.
— Какви шашми си забъркал, шибаняко? — каза тя на глас. — И какви ги върши твоето семейство?
Защото с каквото и да се бе захванал Грени, то беше част от по-голям план на Дома Нахамапитин. А всеки голям замисъл на онези мръсни твари не предвещаваше нищо добро за когото и да е, включително за Дома Лагос. Или дори за Имперския Дом Ву. Впрочем и за цялата Взаимозависимост.
Кива гледаше втренчено точицата, в която се превърна совалката, и се чудеше защо просто не заповяда на защитната мрежа на „Да, сър” да изстреля ракета по нея. Да, би се наложило да обяснява инцидента до свършека на света. Да, формално погледнато, би извършила убийство. Да, вероятно би дала повод за война между Дома Лагос и Дома Нахамапитин, в която Домът Лагос въпреки цялото си могъщество може би щеше да бъде разгромен накрая.
От друга страна, поне в този момент би се почувствала великолепно.
Кива остави неохотно таблета настрана и реши да си запълни времето с нещо друго. По-късно признаваше честно, че съжалява за това решение.