— Мъченията рядко изтръгват правдиви отговори.
— Така казват, но ще проверим дали е вярно. — Грени се изправи и посочи отсрещния край на контейнера. — Дотогава можете да ползвате тоалетната там, а ето тук е хладилникът с вода и малко храна. — Обърна се и посочи близкия край. — Ето я вратата. Ако я доближите на по-малко от пет стъпки, ще задействате електрическа верига в нея. Докоснете ли я, едва ли ще умрете, но ще ви се иска да сте умрял. Ако все пак успеете да я отворите, моите хора от другата й страна ще ви накарат да съжалявате за това. Разбрахте ли?
Марс кимна.
— Добре. — Грени го изгледа. — Въпреки всичко моля да ме извините. Предпочитах да не стигаме дотук. Съзнавам и че занапред отношенията ни ще се влошат значително.
— С това ще започнем — послужи си Марс с неговия израз.
Грени се усмихна и излезе.
Марс отиде при хладилника, извади бутилка вода и докато отпиваше, огледа обстановката. Лампа на масата, столове, тоалетна, хладилник. Нямаше дори нар. Студен метален под и студени метални стени. Отиде в предната част на помещението, без да доближава прекалено широката врата, и дочу от другата й страна тихи мъжки гласове. Не успя да различи какво казват.
Направо прелестно. Единствената добра новина в цялата гадост беше, че си получи криптирания инфоносител, който беше много по-ценен, отколкото Грени можеше да си представи. Иначе затъна в страшна бъркотия. Грени Нахамапитин сигурно вече се бе свързал с неговия баща. Марс не знаеше как ще постъпи баща му. Тъкмо такъв натиск би го подтикнал да се държи несговорчиво. Но и Грени бе отгатнал правилно, че за бащата на Марс единствено децата му имаха значение в целия свят.
Имаше още нещо — след около седмица, най-много месец марките на Взаимозависимостта щяха да струват по-малко от купчинка пръст със същото тегло. И баща му би могъл просто да даде парите, защото в дългосрочна перспектива това изобщо не беше важно, а и не само в дългосрочна.
Но пък въстанието, което май щеше да стигне скоро до някакъв край, и то не в полза на херцога, би могло да се разгори още по-силно заради тази допълнителна пратка оръжия. Още смърт, още разруха, още прогонени от домовете си хора — по време, когато животът на всеки от обитателите на Край и без това щеше да се преобърне с главата надолу, защото струята на Потока щеше да стане недостъпна от планетата.
Марс глътна още малко вода. Страхуваше се и си представяше своето близко бъдеще твърде мрачно — прецени, че Грени Нахамапитин е от онези самодоволни социопати, които прибягват до изтезания и ей така, за удоволствие. И все пак се чувстваше странно откъснат от това, което го сполетя. Не можеше да проумее дали е заради потреса от този неочакван обрат, или заради увереността, че краят на човешката цивилизация е съвсем близо и спрямо него личната му участ не означава нищо. Хем се плашеше, хем го налягаше умора. Поне за втория проблем можеше да се погрижи някак.
Така че Марс Клермон се настани на стола, метна крака върху масата, скръсти ръце на гърдите си, затвори очи и се опита да дремне.
Незнайно колко време мина, преди нечия ръка да разтърси рамото му.
— Я виж кой ти е дошъл на гости — каза познат глас.
Марс отвори очи, примигна и се помъчи да види ясно предмета пред очите си. Оказа се Джиджи, неговото плюшено прасенце. А човекът, който размахваше играчката пред лицето му, беше неговата сестра Врена.
— Намерила си ме — смънка Марс замаяно.
— Такава ми е работата — отговори тя и тикна Джиджи в ръката му.
— Защо не те друсна ток?
— Какво? — озадачи се тя.
— Няма значение. Как ме намери?
— Помогнаха ми. После ще ти обясня. Можеш ли да ходиш?
— Нищо ми няма.
— Тогава да се размърдаме, преди да се свестят двете камари от мускули, които зашеметих.
Врена го изведе от стаята, която наистина се оказа преоборудван товарен контейнер в занемарен склад. Имаше още два такива контейнера наблизо, може би празни в момента. От единия се извиваше дълга кървава следа, все едно бяха извлекли труп нанякъде. Пред контейнера на Марс двама мъже лежаха на пода — същите, които го напъхаха в онази кола. Още дишаха, което се разминаваше с желанията на Марс спрямо тях.
— Какво е това място? — попита той.
— Прилича на неофициален арест — отвърна Врена.
— Херцогът ли го е уредил?
— Може би.
Излязоха от склада и Врена го побутна към невзрачна наземна кола. Марс влезе и си сложи колана, а сестра му превключи на ръчно управление.