— Както нищо не му пречи и да си отлети по шибания график, който не съставяш ти.
— Ще ти дължа услуга — обеща Грени.
Кива се разсмя гръмогласно.
— Грени, я повтори. Искам да проверя пак ли ще ми бъде толкова смешно.
— Някога бяхме приятели.
— Някога се чукахме. Не е същото. И тъкмо ти би трябвало да знаеш най-добре това.
Още секунди мълчание, а после:
— Искам да поговорим за трите милиона марки.
— Сигурна съм, че искаш.
— Клермон не е в ръцете ми. Не виждам причина да получиш моите три милиона марки.
— Ще си ги получа, защото се спазарихме да ти съобщя, когато той плати да пътува с кораба. И го направих. Останалото си зависеше от тебе. Не съм ти виновна аз, че наемаш некадърници.
— Кива, ако науча, че си му помогнала да се измъкне, последствията няма да ти харесат.
— Е, имам два отговора. Първо, я се шибай, нищожно лайняно подобие на човек. Второ, дори да съм му помогнала, какво ще ми направиш бе, шибаняк? Махам се от Край, мръснико. След година ще се прибера у дома и ще се заема с корпоративното ръководство. Приключвам с корабите. А ти ще си седиш в тази пъпка по гъза на космоса. Заплашвай колкото си щеш, безнравствен извратеняко. Празни приказки.
Грени въздъхна.
— Кива… Въпреки всичко все още те харесвам мъничко.
— Трогната съм, Грени. Сериозно съм трогната.
— Затова сега ти казвам, че нямаш и смътна представа какво носи бъдещето и защо в края на краищата би имала полза да съм настроен добре към тебе.
— Много щастлива ще бъда, ако си настроен добре към мен. Но никак не съм щастлива от идеята да ти върна шибаните три милиона марки, защото не си обмислил докрай условията на сделката. Няма и да се преструвам на уплашена от твоите фукни, че съм щяла да съжалявам, ако те ядосвам. Порасни вече бе, Грени!
— Ще бъда доволен да ми съобщиш, ако някой от семейство Клермон ви потърси. Имам предвид когото и да било от твоя екипаж.
— И аз ще бъда доволна да ти съобщя срещу още половин милион марки.
— Кива…
— Стига си ме кивосвал, Грени. Това е бизнес. Искаш информация. Предишния път беше готов да платиш за такава информация. Аз се съгласявам да ти я предоставя допълнително. При това със значително намаление на цената.
— Знаеш, че моите хора в имперската станция ще останат и ще дебнат, в случай че той опита да се качи на твоя кораб.
— Разбира се. И аз бих го направила на твое място. Но не ми се вярва да го намерите. Ако има някакъв мозък в главата си, ще си намери други да го откарат от тази шибана купчина камъни. И не ми дреме за това. Вече си получих половин милион марки от него за превоза, които не подлежат на връщане. И тъкмо тази сума избута най-сетне на зелено това абсолютно прецакано пътуване. Е, заедно с трите милиона марки от тебе.
— Честито.
— Благодаря ти.
— Къде си в момента? В станцията или на планетата?
— На планетата съм и се срещам с нашите хора тук, преди да отлетим. И предай на твоя шибан херцог, че си чакаме парите заедно с лихвите. Да де, ако си запази главата на раменете през следващата седмица, в което се съмнявам най-официално, и алтернативата хич не ме натъжава.
— Искаш ли да вечеряме заедно?
— Какво?!
— Искаш ли да вечеряме заедно, преди да заминеш?
— Тук има ли отворен ресторант в разгара на войната?
— Би могла да ми дойдеш на гости.
Кива се изсмя.
— Ти още се опитваш да ме изчукаш в най-буквалния смисъл.
— Няма да те лъжа — не бих пропуснал шанса. Правехме го доста добре, преди да започне всичко това.
— Така е — призна Кива. — Самото чукане си го биваше, Грени. Но изчукването в преносния смисъл не съм настроена да ти простя. Нито сега, нито когато и да е.
— Имаш достатъчно причини. Съобщи ми, ако някой Клермон се свърже с вас.
— Знаеш цената.
— Разбрахме се.
— Приятно ми беше да правя бизнес с тебе, Грени.
Той изпръхтя и прекъсна връзката.
— Знаеш, че би се опитал да те убие, ако отидеш да вечеряш с него — каза Врена Клермон.
Тя и Марс седяха срещу Кива в заседателна зала на местното представителство на Дома Лагос.
— Аз пък бих му счупила проклетия гръбнак — закани се Кива.
Врена се усмихна.
— Може ли да се върнем към момента, когато си казала на Грени Нахамапитин, че платих за пътуване с вашия кораб? — обади се Марс.
— И какво?
— Значи си му казала?
— Вече знаеш, че го направих.
— Защо?
— Защото се нуждаех от трите милиона марки, които той ми предложи за тази информация.