— Сама.
— Винаги сте сама в Стаята на спомените — отговори Джии. — Но в друг смисъл тук никога не сте сама.
— Ти ли го измисли?
— Аз не мисля. Това беше програмирано в мен отдавна.
— Защо?
— Защото рано или късно всеки емперо ми казва, че се чувства самотен.
— Всеки ли?
— Да.
— От това… ми олеква, колкото и да е чудато.
— Мнозина са го признавали.
— Пророчицата е тук, нали? Рашела I.
— Да.
— Искам да говоря с нея, моля те.
Джии кимна, изчезна и на неговото място се появи жена. Тя беше дребничка и наглед съвсем обикновена, на средна възраст. Този образ се различаваше напълно от обичайните изображения на Пророчицата — млада, с развяваща се коса и прекрасно оформени скули.
И изобщо не приличаше на Нафа. Кардения се поддаде за миг на пронизващото разочарование, после се сгълча сама. Нямаше никаква причина да очаква, че и извън нейния сън Пророчицата ще й напомня за Нафа.
— Ти си Рашела I.
— Да, аз съм.
— Основателката на Взаимозависимостта и на църквата.
— Общо взето.
— „Общо взето” ли?
— И в двата случая е малко по-оплетено. Но ние решихме, че за митологията е най-добре аз да бъда основателката, налагахме тази версия.
— Наистина ли беше пророчица?
— Да.
— Тоест ти си знаела, че твоите пророчества за Взаимозависимостта и заложените в нея принципи ще се сбъднат.
— Разбира се, че не знаех.
— Но нали каза, че си била пророчица?
— Всеки може да бъде пророк. Достатъчно е да твърдиш, че говориш от името на Бог. Или на много богове. Или на някакъв висш дух. Както предпочиташ. Няма никакво значение дали нещо ще се сбъдне.
— Твоите слова обаче са се сбъднали. Проповядвала си принципа на взаимозависимостта и той е бил осъществен на практика.
— Да, всичко потръгна добре за мен.
— Но не си знаела предварително, че ще потръгне.
— Вече ти казах, че не знаех. Но няма съмнение, че ние се потрудихме усърдно, за да се случи, а и за да изглежда неизбежно. Разбира се, цялата тази мистика също помогна.
Кардения сви вежди.
— Ти си основателка на църква.
— Да.
— Но като те слушам, не ми изглеждаш голяма почитателка на религията.
— Не бих казала, че съм.
— Нито си много набожна.
— Всъщност не съм. Когато изграждахме църквата, нарочно направихме учението й за божественото колкото може по-мъгляво. Хората не са против мистичната страна на каноните да остане неясна, стига самите правила на църквата да са недвусмислени. Възползвахме се от това. Заимствахме малко от конфуцианството, което не може да се нарече религия в строгия смисъл на думата, добавихме и полезни според нас части от други вероучения.
— Значи не вярваш в собствената си църква?
— Вярвам, разбира се — възрази Рашела. — Разработихме някакво подобие на морален кодекс, който да обединява човешките средища в различните системи. Направихме това, защото според нас беше желателно и донякъде необходимо. Аз вярвам в този кодекс, значи вярвам и в мисията на църквата. Или поне в мисията й, каквато беше при нейното основаване. На човешките институции е присъщо с времето да се отклоняват от намеренията на своите създатели. А това е още една причина да налагаш ясни правила.
— Но божественият елемент в църквата е фалшив.
— Ние решихме, че не е по-фалшив от божествения елемент във всяка друга религия. Поне ако се опираме на историческите факти.
На Кардения малко й се виеше свят. Едно е да си убедена, че господстващата църква на Взаимозависимостта е голяма глупотевина, а тъкмо така се отнасяше към нея още откакто се замисли за пръв път за това. Попадна в доста неудобно положение, защото сега именно тя оглавяваше формално същата църква, но поне можеше да не споделя с никого съмненията си. Съвсем друго е обаче основателката на тази църква или поне моделът на спомените й да потвърди, че всичко наистина е глупотевина.
— Нафа беше права — промълви Кардения. — Взаимозависимостта е измама.
— Не знам коя е Нафа — отбеляза Рашела.
— Тя беше моя приятелка. Присъни ми се в твоя облик и ми каза, че Взаимозависимостта е измама.
— Ако аз разказвах тази история, щях да заявя, че съм имала мистично видение за Пророчицата.
— Съвсем обикновен сън.
— В нашата роля не можем да си позволим това. Никой емперо няма обикновени сънища. Имаме видения. Такава ни е работата. Или поне се очакваше да е такава, когато аз станах първата емперо.
— Е, аз пък сънувах сън, не получих видение.
— Но е бил сън, който те е подтикнал да се замислиш. Сън, който те е накарал да се стремиш към мъдростта. Сън, който е пробудил у тебе желанието да се посъветваш с мен — Пророчицата. Според мен прилича на видение.