Кардения се облещи към образа на Рашела I.
— Ти си невероятна.
— Занимавах се с маркетинг — сподели Рашела. — Преди да стана пророчица. И след това също, но избягвахме да го наричаме със същия термин.
— Трудно ми е да повярвам на ушите си.
Рашела I кимна.
— Реакцията ти не е необичайна. Рано или късно всеки емперо ме активира и разговорът е подобен на нашия. Повечето от тях се отнасяха по същия начин към думите ми.
— Повечето ли? А останалите?
— Те пък бяха доволни, че догадките им са се потвърдили.
— Ти как се отнасяш към всичко това?
— Не се отнасям никак. Не съм жива. Строго погледнато, аз дори не съм тук.
— „Винаги си сама в Стаята на спомените и никога не си сама в Стаята на спомените.”
Рашела I кимна отново.
— Казах го. Или поне беше близо по смисъл.
— Взаимозависимостта измама ли е? — направо я попита Кардения.
— Отговорът е сложен.
— Нека чуя кратката версия.
— Кратката версия е „Да, но…”. Малко по-дългата версия е „Не, обаче…”. Коя предпочиташ?
Кардения се вторачи за миг-два в изображението. После отиде при скамейката и седна на нея.
— Разкажи ми всичко.
10
— Сърби ме — оплака се Марс Клермон на сестра си.
— Къде? — попита Врена.
— Цялата глава.
Както се искаше от него, Марс обръсна всяко косъмче по главата си освен веждите и ресниците, за да му сложат коса и брада, отгледани върху субстрат от истинска кожа с дебелината на епидермис. Закрепиха ги с лепило, направено от истински човешки колагени, или поне така твърдеше човекът, който свърши тази работа. След това се сдоби с калъф за палеца, който усещаше като лепенка на ръката си, и трудно потискаше желанието да го човърка. Накрая му поставиха и контактните лещи, които промениха цвета на очите и шарките на ирисите, имаха и холографски имитации на роговици, създаващи илюзията за дълбочина във фалшивата ретина.
— И с тези лещи едва виждам — добави той.
— Но този цвят на очите ти подхожда доста добре — отбеляза Врена. — Защо не останеш с лещите и на кораба?
— Лесно ти е да се майтапиш.
Двамата чакаха асансьора, с който Марс щеше да слезе във фоайето. Наетите нови членове на екипажа в „Да, сър” получиха нареждане да се съберат там, за да обработят документите им и да ги откарат заедно на космодрума, за да отидат на кораба. Така беше най-удобно за Марс, който щеше да се слее с групата.
И означаваше, че тези мигове бяха последните, които щеше да прекара със своята сестра, може би до края на живота си.
— Предай на татко, че съжалявам, задето не можахме да се сбогуваме.
— Ще му предам. Той ще разбере. Няма да е доволен, но ще разбере. Ще се справи.
— А ти? Ще се справиш ли?
Врена се усмихна.
— Аз съм майсторка в това. Ако не друго, умея да си намирам работа. Пък и ако се вярва на слуховете, скоро всеки на Край ще си има премного грижи. Аз поне си съставих списъче със задачи.
— И какво има в списъчето?
— Първата точка е да провеся Грени Нахамапитин от някоя сграда за отвличането на моя брат.
Марс се засмя, асансьорът звънна и вратата се отвори.
Врена го сграбчи в смазваща прегръдка, целуна го набързо по бузата и го побутна леко към кабината.
— Хайде, иди да разкажеш всичко на емперо. Спаси света, ако можеш. И се върни.
— Ще се опитам.
— Обичам те, Марс — каза му тя, когато вратата започна да се плъзга.
— Обичам те, Врена — отговори той миг преди вратата да се затвори.
Имаше двайсет етажа, за да укроти някак чувствата си.
Долу вратата се отвори и той видя повече от двайсет души, които се навъртаха из фоайето, и още трима с официалните униформи на Дома Лагос. Една жена се обърна към него.
— Какво, по дяволите, правиш в асансьора?
— Търсех тоалетна.
— Ами няма тоалетна в кабината. Излез оттам.
Марс я послуша, тя протегна ръка и получи документите му.
— Кристиан Янсен…
— Същият.
— Роднини ли сте с Кнуд Янсен?
— Не ми се вярва.
— Веднъж летяхме в един екипаж. И той беше от Край.
— Тук мнозина носят фамилията Янсен.
Жената кимна и поднесе таблета си към него.
— Палецът.
Марс притисна фалшивия си пръст към таблета, който сканира отпечатъците му. После жената доближи таблета към очите му.
— Не мигай.
Камерата сканира контактните му лещи.