— Е, наистина си Кристиан Янсен, нямаш висящи дългове, нито издадени заповеди за арест, платил си таксите на синдиката в гилдията, а служебният ти рейтинг е добър — изброи тя. — Добре дошъл в екипажа.
— Благодаря, ъъ…
— Ндан. Старшина Гтан Ндан.
— Благодаря, госпожо.
— Няма за какво. — Тя погледна раницата му. — Пътуваш с малко багаж.
— Сака ми го забутаха някъде.
Ндан кимна.
— Гадно. Когато те настанят, иди при домакина, за да получиш нов личен комплект. Цените му са кожодерски, но проблемът си е твой. Имаш ли марки?
— Малко.
— Ако не ти стигнат, потърси ме. Мога да ти дам назаем.
— Много мило.
— Напротив. Бизнес. И моите лихви са кожодерски. — Ндан посочи спрелия пред фоайето бус. — Качвай се. Тръгваме след около пет минути. Още ли те напъва?
Мина секунда, докато той се сети, че го пита за тоалетната.
— Няма страшно.
— Добре, размърдай се.
Тя се огледа за още някого, чиито документи трябва да обработи.
През петте секунди, за които Марс стигна от вратата до буса, се почувства много уязвим. Но се качи без произшествия, намери свободно място и седна да чака. Погледна нагоре през прозореца към сградата на Дома Лагос, питаше се дали Врена гледа надолу. За миг му дожаля за Грени Нахамапитин, с когото тя сигурно щеше да се разправи жестоко. В далечината се чу кратък грохот, звучеше като забил се в постройка снаряд и Марс си спомни, че Врена и баща му може би ще си имат предостатъчно други грижи.
От буса се прехвърли в космодрума, мина през още една проверка на документите и сканиране на палеца в имперската митница, а изкачването с космическия асансьор беше разочароващо, защото нямаше илюминатори, а на екрана в претъпканата кабина се редуваха само съобщения от митницата и реклами.
По едно време усети, че неговата (тоест фалшивата) коса се притиска към черепа. Спомена това на съседа си, който кимна, но не се разсея от четенето на нещо на таблета си.
— Тласкащо поле.
Марс проумя. Тласкащите полета бяха най-доброто подобие на изкуствена гравитация, което човечеството бе успяло да постигне — то натискаше материалните обекти „отгоре” и тази посока можеше да бъде избирана произволно, вместо да ги притегля „отдолу”, както би трябвало да действа гравитацията. Физическите принципи на тези полета бяха открити случайно. Изследователи още през земната епоха се опитвали да решат проблемите с оформянето на малкия мехур от локално пространство-време около междузвезден кораб, за да се възползват от наскоро открития Поток, и се наложило да навлизат в какви ли не математически дебри. Повечето от тези набези в теорията не донесли никаква полза, но един от тях бил същинско откритие — тъкмо то сега притискаше главата на Марс.
Той вдигна глава и видя тръбите на генератора за тласкащо поле, обрамчващи кабината подобно на флуоресцентно осветление. Разбира се, Марс бе изучавал физиката на тези полета, която се препокриваше значително с физиката на Потока. Но за пръв път напускаше Край. И досега не бе усещал въздействието на такова поле. Стори му се малко объркващо. Не хареса това усещане, сякаш великанска длан натискаше главата и раменете му, не му хареса и как полето променяше положението на фалшивия му скалп. Озърна се и чак сега схвана защо опитните хора от екипажа се подстригваха съвсем късо или стягаха косата си в плитки и опашки.
От космическия асансьор се прехвърлиха в имперската станция, която имаше въртящ се пръстен за гвардейците и чиновниците, оставащи дълго там, и отделен търговски сектор с тласкащи полета, където скачващи се кораби разтоварваха или товареха стоката си. Марс и останалите влязоха в търговския сектор и той разбра мигновено защо постоянните обитатели на станцията предпочитаха да живеят в пръстена. Тук тласкащите полета, настроени за стандартна земна гравитация, бяха почти непоносими.
Поведоха Марс и другите към сборния пункт за екипажа на „Да, сър” и той видя чакащите хора в товарната зона. Знаеше, че трябва да са пътниците на „Да, сър”, при които щеше да бъде сега, ако Грени Нахамапитин не бе го отвлякъл. Пътниците изобщо не приличаха на бежанци, а изглеждаха каквито бяха — богати хора. Размотаваха се около децата си и купчините багаж по хиляда марки за килограм, все едно потегляха на приключение, а не бягаха завинаги от планета.
Въпреки че щеше да бъде с тях при други обстоятелства, Марс почувства неприязън към тези хора, които можеха да загърбят проблемите, като просто си платят.
„Ама че си лицемер” — съобщи неговият мозък. Може и да беше. Но пък той не заминаваше, за да избяга. Заминаваше, защото някой трябваше да каже на емперо, а после да обяснява на парламента и всички останали как наближава свършекът на техния свят. И тази работа се падна на него.