— Как се казва твоят приятел? — попита Марс. — Онзи от „Разкажи ми”.
— Защо? Ще му пратиш съболезнованията си ли?
— Нищо чудно.
Мъжът сви рамене.
— Сьо Тинуин. Аз пък съм Яред Брен, ако си чак толкова любопитен.
— Кристиан.
— А, не съм християнин, аз съм от Църквата на Взаимозависимостта. Горе-долу.
Брен се отдалечи, преди Марс да обясни недоразумението.
Час по-късно вече бе минал през претупания инструктаж и получи място — миниатюрна затваряща се койка в каюта с още петнайсет души. Всеки имаше койка и шкаф, тоалетната беше обща, а отделеният за дневна кът едва ли би побрал всички обитатели на каютата наведнъж. Като новак му посочиха най-лошата койка — най-високата от четири една над друга, и то до тоалетната, където миризмите от нея се събираха под тавана.
Марс се пъхна в своята капсула, където мястото не стигаше дори да седи нормално, и свърза таблета си в системата на кораба. Вече имаше съобщение за него — къде да се яви при новия си началник след половин час.
Той отвори приложение за защитен анонимен чат и потърси Врена.
Пак е твоето приятелче Кристиан — набираше Марс.
Сбогувахме се, сега ми разваляш вкисването — отговори Врена.
Марс се подсмихна.
Моля те да намериш един човек. Името му е Сьо Тинуин от екипажа на „Разкажи ми още нещо”. И трябва да го направиш преди „Да, сър” да влезе в плитчината на Потока.
Добре. Защо?
Защото е чул слух, който може би ме интересува.
Много ми допадат мъглявите ти приказки.
Особено заради онова, което ми предстои. Така достатъчно мъгляво ли е?
Идеално е.
Добре. Ще ми бъде от полза да знам къде е чул този слух. Защото темата на слуха е твърде чудато специфична.
Заемам се. Как е на кораба?
Имам койка колкото крило от гардероб.
Завиждам ти. Аз имам само огромното си легло в двореца насред стая колкото селце.
Мразя те.
И аз те мразя, Кристиан. Пази се. Ще ти пратя съобщение на кораба, когато имам новини.
Благодаря.
Марс се сдържа в последния миг да не набере името й. Изключи таблета, затвори койката и остана няколко минути в тъмната теснотия, обзет от първия пристъп на тъга по родината.
11
— Казахте, че искате да ви осведомяваме, ако се случи нещо необикновено, докато се отдалечаваме от Край — започна капитан Томи Блиника.
Излетяха от орбитата около Край преди две денонощия, оставаше им още едно до плитчината на Потока, през която щяха да влязат в струята към Средоточие. Кива седеше с Блиника в личната му каюта до мостика на „Да, сър”, с тях беше и началникът на охраната Нубт Пинтън. Тук можеха да се поберат удобно не повече от двама души, а Пинтън беше огромен. На Кива й се струваше, че различава отделните молекули на потта му.
— Какво се случи? — попита тя.
Блиника включи таблет и го обърна към нея. Показваше в реално време позицията на „Да, сър” в пространството заедно с логаритмични проекции за движението на други обекти и кораби на разстояние до една светлинна минута.
— Към нас се е насочил кораб.
— Към нас ли? Или към плитчината?
— Към нас. Изчислихме курса му — пресича се с нашия след четиринайсет часа. Когато го засякохме и проверихме курса, аз допуснах, че лети към плитчината и просто пренебрегва нашата позиция. Увеличих нашата скорост с половин процент, за да не се доближаваме прекалено. Не реагираха незабавно, но през последните два часа също промениха скоростта си. Няма съмнение, че сме набелязаната от тях цел.
— Значи са пирати.
— Да.
— Тъпи пирати.
Най-добрият момент за плячкосване на кораб беше след излизането му от плитчината, а не преди влизането, защото инерцията на движението му би го вкарала в плитчината въпреки всичко. Пиратските кораби обикновено бяха сравнително малки, сравнително бързи и почти винаги предназначени за локални полети — нямаха оборудването за образуване на пространствено-времеви мехур около себе си. Ако влезеха в Потока, всички в кораба биха умрели мигновено. Пирати, решили да нападнат напускащ системата кораб, биха имали твърде малко време да проведат атаката успешно, да осъществят абордаж, да приберат плячката и да се махнат.
— Или са тъпи, или имат план, който не разбираме.
— Можем да им видим сметката, нали?
„Да, сър” разполагаше с всички възможни отбранителни оръжия, както и с малък комплект нападателни. Формално погледнато, не беше законно търговски кораб да носи нападателни оръжия, но майната му на закона, понякога си принудена първо да стреляш, а после да лъжеш по време на разследването на гилдията.