— И си е вярно. Лейди Кива го изхвърли от въздушен шлюз — отвърна Пинтън.
— Изхвърлихте го в космоса?
— Аха.
— И той не умря?
— Държахме го навън съвсем малко.
Марс пак се взря в Чет, чиито очи червенееха.
— Почти съм готов да го съжаля.
— Не се разчувствайте толкова, лорд Марс. Той ще ви убие тутакси, ако има сгоден случай.
— Искахте да говорите с мен, сър — напомни Марс и загърби Чет.
— Да. Трябва да ви огледам добре.
— Добре, но защо?
— Подгониха ни пирати. Вашият несполучил убиец твърди, че са намислили да ви отмъкнат от нашия кораб. Подозираме, че ако не могат да направят това, ще са готови да унищожат „Да, сър”, но да не допуснат да им избягате. Можем да окажем съпротива, но ако целта им е да ни пръснат на парчета, а не да превземат кораба, шансовете ни намаляват.
— Искате да ме натикате в ръцете им, така ли?
— Ако решението ни беше такова, нямаше да говоря с вас. Щях да уредя да ви зашеметят изневиделица и да ви подготвят за предаване на пиратите.
— Радвам се да го чуя.
Пинтън кимна.
— Искаме от вас готовност да ни помогнете, за да спасим и себе си, и вас, а покрай това и да причиним малко страдания на пиратите и на хората зад тях.
— Говорите за Грени Нахамапитин.
— Да, за него.
— Значи съм в играта.
— Но и за вас ще има известни рискове.
— Не ме интересува. Участвам.
— Добре.
— Как ще го направим?
Пинтън посочи Чет.
— Първо ги караме да повярват, че той е успял.
— Да ме убие ли?
— Да заложи бомба, която ще ни попречи да влезем в Потока. Щом направим този номер, сигурно е, че пиратите ще се свържат с нас, за да ни поставят условията си.
— А после?
— Забелязахте ли, че с Чет имате горе-долу еднакво телосложение и цвят на кожата и косата?
— Не съм обърнал внимание.
— Аз пък обърнах.
Фалшивата бомба „избухна” след половин час и „Да, сър” излъчи некриптирано тревожно съобщение към имперската станция, за да я уведоми за аварията. То бе предназначено да информира станцията за инцидента, за да има готовност за спасителна операция, когато и ако „Да, сър” изпрати второ съобщение за влошаване на положението. Но и най-бързите имперски катери можеха да пристигнат след повече от денонощие. „Да, сър” трябваше да се справя както може, само един малък кораб беше наблизо и можеше да го прехване за броени часове.
И както се очакваше, този кораб направи опит за връзка скоро след изпращането на съобщението.
— Свободен товарен кораб „Червена роза” до „Да, сър, тя е моята мацка” — гласеше съобщението.
Марс го чу на мостика, където той и Кива стояха в един ъгъл, за да не се пречкат, но да знаят какво се случва.
— Петица на Дома Лагос „Да, сър, тя е моята мацка”, слушаме ви — отговори Дрийн Музан, офицерът по комуникациите.
— Научихме, че имате аварийна ситуация на борда. Моля за разрешение да ви доближим за оказване на помощ.
— Капитанът ви благодари за желанието да ни съдействате, но заявява, че в момента това не е необходимо. Моля, останете на сегашното разстояние.
— Безпокоим се, че ако ситуацията се влоши, не бихме могли да ви окажем необходимото съдействие. Ще осъществим маневри по сближаване.
— „Червена роза”, капитанът ви благодари отново, но желае да ви уведоми, че поради нашата загриженост за безопасността на вашия кораб в случай на нов инцидент настояваме да останете на сегашното разстояние.
— Ние благодарим на вашия капитан за загрижеността, но преценяваме, че можем да поемем този риск. Ще се сближим с вашия кораб за оказване на съдействие.
— Стига сме се опипвали — каза Блиника на Музан.
— Да, сър — кимна тя и се обърна към конзолата си.
— „Червена роза”, капитанът настоява официално да приключваме с тъпотиите и да говорим по същество.
Кратко мълчание.
— Разбрано — прозвуча отговорът. — Изчакайте, моля.
Блиника се обърна към Кива Лагос.
— Докъде сме с подготовката?
— Трудим се като шибани пчелички.
Блиника кимна, стрелна с поглед Марс и пак съсредоточи вниманието си в екрана на капитанския си пулт.
Въпреки всичко Марс се поддаваше на тръпката от преживяването. За пръв път попадаше в какъвто и да е команден център, а невъзмутимият професионализъм на екипажа на мостика на „Да, сър” въпреки твърде голямата вероятност за сблъсък с враг си беше направо вдъхновяващ. Тези са свестни хора, каза си Марс. Е, може би с изключение на Кива Лагос. Още не знаеше как да се отнася към нея.
Озърна се към лейди Кива, чието изражение можеше да бъде наречено и напрегнато, и преливащо от снизходително самодоволство. Всичко, което Марс научи за нея досега, подсказваше колко неблагоразумно е човек да й се изпречи на пътя. По това му напомняше за Врена, макар че едва ли беше обременена със същата чувствителна съвест.