По време на едно такова пътуване, минавайки по калните улички между оскъдния брой колиби в невзрачно селце на име Ха Ли Чуан, на петдесетина мили от Пекин, сър Александър се натъкна на работилницата на възрастен занаятчия. Министърът се смъкна от седлото и прекрачи прага на паянтовата дървена барака, за да се възхити на фините изделия от слонова кост и нефрит, натрупани по рафтовете от пода до тавана. Макар и съвременна изработка, предметите бяха великолепни, дело на изкусен майстор, и министърът влезе в скромната работилница с мисълта да се сдобие с малък спомен. Той не смееше да пристъпи от страх да не събори нещо — постройката не бе предназначена за посетител с височина шест фута и три инча и четвърт. Сър Александър застина на място, удивен и очарован, вдъхвайки нежния аромат на жасмин, с който бе пропит въздухът.
Възрастен занаятчия в дълга синя роба на кули8 и плоска черна шапка с мъка си проправи път до него, за да го поздрави; на гърба му се спускаше смолисточерна плитка. Той се поклони ниско и после вдигна поглед към великана от Англия. Министърът отвърна на поклона му, а в това време мандаринът обясни кой е сър Александър и предаде желанието му да разгледа изделията. Още преди мандаринът да е превел молбата му докрай, старецът закима утвърдително. Повече от час министърът въздиша доволно, докато разглеждаше изящните предмети, а накрая се върна при възрастния човек да изрази възхищението си. Занаятчията се поклони отново със срамежлива усмивка на искрено удоволствие от комплиментите на сър Александър. Сочейки към дъното на работилницата, старецът даде знак на двамата знатни посетители да го последват. Озоваха се в пещерата на Аладин, изпълнена догоре с редици от миниатюрни императори и класически фигури. Министърът с радост би се посветил на тази пищност от слонова кост поне за седмица. Двамата с майстора разговаряха с помощта на преводача и скоро дребното лице на китаеца засия, когато почувства любовта и познанията на сър Александър за династията Мин. Той се обърна към мандарина и помоли нещо с приглушен глас. Мандаринът кимна в знак на съгласие и преведе думите му.
— Ваше Превъзходителство, аз лично притежавам произведение от епохата на династията Мин, което може да представлява интерес за вас. Една статуетка, собственост на семейството ми вече седем поколения.
— За мен би било чест — рече министърът.
— Честта е изцяло моя, Ваше Превъзходителство — отвърна дребният човечец, хукна навън през задната врата, като едва не се просна, препъвайки се в някакво улично куче, устремен към стара селска къща зад работилницата.
Министърът и мандаринът останаха да го чакат, тъй като за сър Александър бе пределно ясно, че старецът не би и помислил да покани толкова знатен гост в скромния си дом, освен ако двамата не се познават от години, а дори и тогава само при положение, че вече е бил поканен в дома на сър Александър. Минаха няколко минути преди дребната синя фигурка да дотърчи обратно с подскачаща по раменете й плитка. Този път старецът се бе вкопчил в нещо. Начинът, по който го притискаше до гърдите си, подсказваше недвусмислено, че предметът е истинско съкровище. Подаде го на министъра да го разгледа. Сър Александър зяпна, без да може да скрие вълнението си. Малката статуетка, висока не повече от шест инча9, изобразяваше император Кунг и представляваше такъв изящен екземпляр от епохата на династията Мин, какъвто министърът не бе виждал през живота си. Сър Александър бе сигурен, че статуетката е дело на великия Пен Кю, покровителстван от императора, тъй че най-вероятно датираше от края на петнайсети век. Единственият й недостатък бе, че поставката от слонова кост, върху която обикновено стояха подобни фигурки, липсваше, а от основата в полите на императорската роба стърчеше малка пръчица; в очите на сър Александър обаче нищо не можеше да накърни цялостната й красота. Макар че устните на занаятчията не трепваха, очите му искряха с удоволствието, което гостът му излъчваше.
— Смятате, че статуетката е хубава? — попита майсторът чрез преводача.
— Великолепна е — отвърна министърът. — Направо великолепна.
— Моите собствени изделия не са достойни да стоят до нея — добави скромно занаятчията.
— Не, не — възрази министърът.
При все това дребничкият майстор си даваше сметка, че думите на грамадния мъж бяха просто проява на любезност, тъй като сър Александър държеше статуетката от слонова кост по начин, изразяващ онази любов, която изпитваше към нея и старецът.