— Сър, върнах се преди края на календарната година, за да изплатя своя дълг — каза министърът чрез преводача си.
— Нямаше нужда, Ваше Превъзходителство. За моето семейство е чест, че малката статуетка живее във велико посолство и един ден може да предизвика възхищението на вашите сънародници.
Министърът не можа да намери подходящи думи за достоен отговор и просто помоли стареца да го придружи на едно кратко пътешествие.
Занаятчията се съгласи, без да задава въпроси, и тримата поеха на север, възседнали магарета. Повече от два часа пътуваха нагоре по тясна криволичеща пътека към хълмовете зад работилницата на стареца. Щом стигнаха селцето Ма Тиен, бяха посрещнати от друг мандарин, който се поклони ниско на министъра и помоли сър Александър и занаятчията да продължат заедно с него пътя си пеша. Поеха в мълчание към срещуположния край на селцето и спряха едва когато стигнаха до малка падина на хълма, от която се откриваше великолепна гледка към долината чак до Ха Ли Чуан. В падината се бе сгушила току-що завършена бяла къщурка със съвършени пропорции. Два каменни лъва — кучета с увиснали върху устните им езици охраняваха предния вход. Дребничкият занаятчия, който не бе отронил и дума, откакто бяха напуснали работилницата му, тънеше в недоумение за целта на пътуването, докато министърът не се обърна към него с думите:
— Малък, недостоен дар и жалък опит от моя страна да ви се отплатя подобаващо.
Майсторът падна на колене и помоли за прошка мандарина — знаеше, че на един занаятчия е забранено да приема дарове от чужденец. Мандаринът вдигна уплашената синя фигурка от земята и обясни, че молбата на министъра е удовлетворена с личното одобрение на императрицата. Върху лицето на занаятчията засия щастлива усмивка и той бавно пое към вратата на красивата малка къща, неспособен да устои на изкушението да прокара ръка по издяланите от камък лъвове — кучета. Тримата пътници прекараха повече от час, възхищавайки се на къщурката, след което поеха обратно към работилницата в безмълвно споделено щастие. Там се разделиха с чувство за удовлетворена чест и същата нощ сър Александър се върна в своето посолство, доволен, че действията му бяха заслужили одобрението както на мандарина, така и на госпожа Хийткоут.
Министърът приключи своята мисия в Пекин и императрицата го награди със Сребърната звезда на Китай, а признателната кралица добави и титлата „Кавалер на ордена на кралица Виктория“ към неговия доста дълъг списък с отличия. Няколко седмици по-късно, след като освободи поста си на дипломат в Китай, сър Александър се оттегли в своя роден Йоркшир — единственото английско графство, чиито жители и до ден-днешен живеят с надеждата да се появят и да си отидат от този свят на едно и също място… също като китайците.
Последните години от живота си сър Александър прекара в дома на покойния си баща заедно със съпругата си и малкия император от епохата на династията Мин. Статуетката стоеше в гостната на видно място на поставката над камината, така че всички да могат да й се възхищават.
И тъй като бе акуратен човек, сър Александър написа дълго и подробно завещание, в което остави точни указания за разпределението на състоянието си и, естествено, за съдбата на малката статуетка след кончината му. Завеща императора Кунг на своя първороден син и волята му беше статуетката винаги да се предава на първородния син… или дъщеря, в случай на неуспех с подсигуряването на следващия пряк наследник от мъжки пол. Той постави и изричното условие статуетката никога да не се продава, освен в случай на сериозна заплаха за семейната чест. Сър Александър Хийткоут издъхна точно в полунощ на своята седемдесетгодишнина.
Когато стана пълноправен собственик на императора от династията Мин, неговият първороден син — майор Джеймс Хийткоут, служеше на своята кралица в бурската война. Майорът бе разпределен в полка на херцог Уелингтънски и макар че не проявяваше особен интерес към културата, дори за него бе ясно, че семейната реликва не е обикновено съкровище, та затова постави статуетката временно в полковата столова в Халифакс, за да могат и неговите братя по оръжие да оценят подобаващо императора.
Когато Джеймс Хийткоут бе отличен с титлата „полковник на херцозите“, императорът стоеше гордо на масата наред с трофеите, спечелени при Ватерло, Севастопол и Мадрид. Старинната статуетка остана там до пенсионирането на полковника и завръщането му в бащината къща в Йоркшир, където императорът отново се озова върху поставката над камината в гостната. Полковникът не беше човек, способен да пристъпи волята на своя покоен отец дори и в смъртта, затова остави ясни указания, според които семейната реликва трябваше неизменно да се предава на следващия първороден Хийткоут, освен в случай на сериозна заплаха за семейната чест. Полковник Джеймс Хийткоут, носител на войнския кръст, не приключи живота си със смъртта на воин; една вечер той просто заспа край камината с „Йоркшир Поуст“ в скута си.