Алекс взе малкия император от поставката над камината в своя апартамент на „Кадоган Гардънс“ и се втренчи във фината ръчна изработка, благоволявайки поне да се почувства леко тъжен заради предстоящата загуба на семейната реликва. После отиде на Бонд стрийт и предостави шедьовъра на „Сотбис“ с указанията императорът да бъде предложен на търг.
Началникът на Далекоизточния отдел — блед, мършав човек — се появи на регистратурата, за да обсъди шедьовъра с Алекс, с вид, наподобяващ този на статуетката, която държеше в ръце с такава нежност.
— Ще отнеме няколко дни да се определи действителната стойност на произведението — измърка той, — но и след бегъл поглед съм убеден, че статуетката е най-изящният екземпляр на Пен Кю, който някога сме предлагали на търг.
— Няма проблем — отвърна Алекс, — стига да можете да ме уведомите за стойността му в рамките на две седмици.
— О, несъмнено — отвърна експертът. — Убеден съм, че ще мога да ви предложа начална цена до петък.
— Прекрасно! — възкликна Алекс.
Същата седмица той се свърза с всичките си кредитори и те се съгласиха да изчакат оценката на експерта. Въпросният петък Алекс прилежно се върна на Бонд стрийт, грейнал в широка усмивка. Знаеше какво бе платил за шедьовъра неговият прапрадядо и беше убеден, че статуетката трябва да струва повече от десет хиляди лири. Сума, която не само щеше да му позволи да си плати всички дългове, но и да му остане малко, за да изпробва своята наново подобрена, усъвършенствана система за игра. Докато се качваше по стъпалата на „Сотбис“, Алекс безмълвно благодари на своя прапрадядо. Попита момичето на рецепцията дали може да разговаря с началника на Далекоизточния отдел и няколко минути след като то се обади по един вътрешен телефон, експертът се появи с мрачно изражение. Сърцето на Алекс се сви, докато слушаше обясненията му:
— Добра изработка… този ваш малък император, но за съжаление е фалшификат, вероятно отпреди двеста или двеста и петдесет години, но, опасявам се, е само копие на оригинала. Често са правели такива дубликати, защото…
— И каква е стойността му? — прекъсна го, обзет от тревога Алекс.
— Седемстотин лири… най-много осемстотин.
„Достатъчно, за да си купя пищов и няколко патрона“ — помисли си горчиво Алекс, докато се обръщаше, готов да си тръгне.
— Питам се, сър… — продължи експертът.
— Да, да, продайте проклетото нещо — рече Алекс, без да си прави труда да поглежда назад.
— А какво да правя с поставката?
— Поставката? — повтори Алекс и погледна недоумяващо експерта.
— Да, поставката. Тя е направо великолепна, петнайсети век, несъмнено произведение на гений, не мога да си представя как…
— Предмет №103 — обяви водещият търга. — Каква начална цена се предлага за този възхитителен екземпляр на…
Експертът се оказа прав в своята оценка. На търга в „Сотбис“ същия четвъртък аз получих малкия император за седемстотин и двайсет гвинеи. А поставката? С нея се сдоби американски джентълмен с небезизвестно потекло срещу двайсет и две хиляди гвинеи.
Обядът
Тя ми махна от срещуположния край на претъпканата зала в хотел „Св. Реджис“ в Ню Йорк. Аз й отвърнах със съзнанието, че лицето ми е познато, но без да мога да го свържа с конкретна личност. Тя се запромъква покрай сервитьори и гости и стигна до мен, преди да имам възможността да попитам някого коя е. Напрегнах онзи сектор от ума си, чието предназначение бе да съхранява сведения за хора, но не получих отклик. Дадох си сметка, че ще ми се наложи да прибягна до стария трик от многолюдни увеселения с предпазливо формулираните въпроси, докато някои от отговорите й не отключат паметта ми.
— Как си, скъпи? — извика тя и ме прегърна отривисто — начало, което не ми помагаше особено, тъй като се намирахме на коктейл на литературната гилдия, а по такива мероприятия можеш да се озовеш в обятията на кого ли не, дори на шефовете на клуба „Книга на месеца“.
Акцентът й не оставяше съмнение, че е американка; изглеждаше към четирийсетте, но предвид възможностите на съвременния макиаж не беше изключено и да ги е прехвърлила. Носеше дълга официална рокля в бяло, а русите й коси бяха събрани в един от онези високи кокове, които наподобяваха двоен самун. Цялостният ефект бе, че приличаше на шахматна царица. Не че имаше някаква полза от двойния самун, тъй като при предишната ни среща тя спокойно можеше да е била с тъмни, спускащи се до раменете коси. Много ми се ще жените да осъзнаят, че когато променят прическата си, те често постигат именно онова, което са търсили — стават неузнаваеми за всеки доверчив представител на мъжкия пол.