Шотландският индустриалец се изчерви.
— Разбира се, господин министър, но, моля да ме извините, въпросът съвсем не е в това. Господин Перес иска да му дам почти четири милиона долара, което е повече от половината ми пресметната печалба от проекта, без да са взети под внимание евентуални злополуки и непредвидени обстоятелства, които могат да възникнат впоследствие.
— Вие сте определили включената в офертата цена, сър Хамиш. Признавам, стори ми се забавен фактът, че сте добавили рождената си дата към трийсет и деветте милиона.
Сър Хамиш зяпна.
— Бих си помислил — продължи министърът, — че с оглед на репутацията ви през последните три години и сегашното положение във Великобритания, едва ли можете да си позволите да бъдете придирчив.
Министърът впери безстрастен поглед в слисаното изражение на сър Хамиш. Двамата понечиха да заговорят едновременно. Сър Хамиш преглътна онова, което се готвеше да каже.
— Нека ви разкажа една кратка история за Виктор Перес. Когато войната бе в разгара си — възрастният държавен секретар се позоваваше на мексиканската революция по същия начин, по който един американец първо мисли за Виетнам, или един англичанин за Германия, когато чуят думата „война“, — бащата на Виктор бе един от младежите под мое командване, които загинаха на бойното поле при град Селая само дни преди да победим. Остави син, роден в Деня на независимостта, който дойде на този свят сирак. Имам честта, сър Хамиш, да бъда кръстник на това дете. Нарекохме го Виктор.
— Разбирам, че чувствате отговорност към стар другар, но аз все пак смятам, че четири милиона са…
— Така ли? Нека продължа тогава. Посетих бащата на Виктор в една полева болница точно преди да умре, и той ме помоли да се погрижа за съпругата му. Тя почина при раждането. Затова реших, че отговорността ми е прехвърлена върху единственото им дете.
Сър Хамиш замълча за момент.
— Оценявам отношението ви, господин министър, но десет процента от една от най-големите ви сделки?
— Един ден — продължи държавният секретар, все едно изобщо не бе чул репликата на сър Хамиш — бащата на Виктор се биел на предната линия при Сакатекас и когато хвърлил поглед към минираната зона, видял млад лейтенант, проснат по очи в калта. Единият му крак бил почти отнесен от взрив. Без да мисли за собствената си безопасност, той запълзял през минното поле, стигнал до лейтенанта и го влачил метър по метър обратно до лагера. Нужни му били повече от три часа. После качил лейтенанта на един камион и го откарал до най-близката полева болница, несъмнено спасявайки крака му и по всяка вероятност живота му. Тъй че, както виждате, правителството има сериозно основание да удостои сина на Перес с привилегията понякога да бъде представлявано от него.
— Съгласен съм с вас, господин министър — рече тихо сър Хамиш. — Достойно за възхищение. — За първи път държавният секретар се усмихна. — Но все пак, признавам, не мога да разбера защо му отпускате такъв голям процент.
Министърът се навъси.
— Опасявам се, сър Хамиш, че ако не разбирате това, няма никаква надежда да проумеете принципите, според които живеем ние, мексиканците.
Държавният секретар се надигна иззад бюрото си, пое куцукайки към вратата и отпрати сър Хамиш.
Унгарският професор
Съвпаденията, заявява се на писателите (обикновено от страна на критиците), трябва да се избягват, макар че всъщност реалният свят е пълен със случки, които сами по себе си са невероятни. Всеки има някакво преживяване, което реши ли да опише, би се възприело от останалите като чиста измислица.
Същата седмица, в която заглавията от световната преса тръбяха: „Русия напада Афганистан; Америка бойкотира Олимпийските игри в Москва“, в „Таймс“ се появи кратък некролог за виден професор по английски език от Университета на Будапеща. „Един талант, роден и починал в своята родна Будапеща, чиято репутация е обезпечена от блестящо преведените от него произведения на Шекспир на унгарски език. Въпреки че според някои езиковеди в неговия Кориолан се забелязва известна липса на зрялост, всички единодушно признават превода му на Хамлет за гениален.“