Близо десет години след Унгарската революция през 1956 г. имах шанса да участвам в студентска среща по лека атлетика в Будапеща. Състезанието по график трябваше да продължи цяла седмица, поради което реших, че едва ли ще бъде възможно да опозная макар и малко тази страна. В неделя вечерта отборът кацна на летище „Ферихеги“, откъдето незабавно бяхме отведени в хотел „Ифушаг“ (по-късно научих, че думата на унгарски означава „младеж“). След като се настанихме, повечето състезатели си легнаха рано, тъй като първите предварителни серии бяха насрочени за следващия ден.
Закуската на сутринта се състоеше от мляко, препечени филийки и яйце, сервирани на три пъти през значителен интервал. Онези от нас, които имаха бягане същия следобед, пропуснаха обяда, опасявайки се, че едно матине може да стане причина да си изпуснем състезанието.
Два часа преди началото на срещата бяхме отведени с автобус до стадион „Неп“ и стоварени пред съблекалните (все ми се струва, че трябва да ги наричат „облекални“). Преоблякохме се в спортни екипи и насядахме по пейките в напрегнато очакване да бъдем повикани. След време, което ни се стори безкрайно, но всъщност бе само пет минути, при нас дойде служител, който ни изведе на пистата. Тъй като беше денят на откриването, стадионът беше изпълнен до краен предел. След като приключих с обичайната загрявка, която представляваше спокойно равномерно тичане, няколко спринта и леки упражнения за тонизиране на мускулите, високоговорителят обяви на три езика предстоящия старт на сто метра. Съблякох анцуга си и изтичах до мястото на старта.
По сигнал заех позиция, притиснал шпайкове до стартовото блокче, и зачаках напрегнато изстрела. По местата, готови — бум! Десет секунди по-късно бягането приключи и единствената положителна страна на класирането ми последен бе, че ми предоставяше шест свободни дни за изследване на унгарската столица.
Разходката из Будапеща ми напомни за дните от моето детство в Бристол веднага след войната, но с една съществена разлика. Освен че имаше сгради, разрушени от бомби, някои стени бяха нашарени с дупки от куршуми, оставени от автоматични откоси. Бяха минали осем години от революцията, но следите от нея личаха навсякъде, може би защото държавниците искаха никой да не забравя. Хората по улиците имаха съвършено безизразни, набраздени от бръчки лица и не крачеха, а по-скоро тътреха крака, оставяйки впечатлението за нация от старци. Ако човек ги попиташе невинно защо, те отговаряха, че няма за къде да бързат, нито на какво да се радват, макар че винаги изглеждаха внимателни един към друг.
На третия ден от игрите се върнах на стадион „Неп“, за да подкрепя един мой приятел, който щеше да се състезава в полуфиналите на четиристотин метра с препятствия — първата дисциплина за този следобед. В качеството си на състезател притежавах пропуск и по тази причина можех да седна където си пожелаех на полупразните трибуни. Избрах да наблюдавам бягането от сектора точно над финиша, който ми предоставяше идеална видимост към финалния отсек. Седнах на дървената скамейка, без да обръщам особено внимание на хората от двете ми страни. Бягането започна и когато моят приятел взе виража, преодолявайки седмото препятствие, а до финиша му оставаха само още три, аз станах и с възторжени викове го насърчавах през целия финален отсек. Той успя да се класира трети, осигурявайки си място във финала на следващия ден. После седнах отново и отбелязах точните резултати в програмата си. Вече се канех да тръгвам, тъй като между състезателите по хвърляне на чук и овчарски скок нямаше наши участници, когато зад гърба ми прозвуча глас:
— Вие сте англичанин?
— Да — отвърнах, обръщайки се към мястото, от което ми бе отправен въпросът.
Към мен вдигна поглед възрастен господин. Носеше костюм от три части, който сигурно е бил старомоден още когато е принадлежал на баща му, и дори не притежаваше евентуалното преимущество някой ден отново да дойде на мода. Кожените кръпки на лактите не оставиха никакво съмнение у мен, че питащият е ерген, тъй като можеха да бъдат зашити по този начин само от мъж… или пък човек се чувстваше принуден да заключи, че лактите му са някак не на място. Дължината на крачолите му подсказваше, че баща му е бил по-висок от него. Колкото до самия мъж, той имаше няколко кичура бели коси, мустаци на морж и румени бузи. Уморените му сини очи бяха непрекъснато полузатворени, подобно на затвор на фотокамера, който току-що е бил освободен. Челото му бе тъй набраздено от бръчки, че спокойно можеше да е на всякаква възраст между петдесет и седемдесет. Цялостното впечатление бе за кръстоска между трамваен кондуктор и безработен цигулар.