— Ето това се казва подкрепа — рекох.
— Като в мача на „Манчестър Юнайтед“, когато вкарват победния гол на финала за купата. Само че моите сънародници не крещят, защото унгарецът финишира пръв — каза възрастният човек.
— Нима? — изненадах се аз.
— Ами да, поздравяват го, защото победи руснака.
— Дори не съм забелязал — рекох.
— Няма и защо, но тяхното присъствие винаги е на преден план в съзнанието ни, освен това рядко имаме възможността да станем свидетели на публичното им поражение.
Опитах се да го върна към някоя по-ведра тема.
— И ако ви бяха приели в „Ол Соулс“, преди това кой колеж би ви се искало да посещавате?
— Като студент имате предвид?
— Да.
— Без съмнение „Магдалин“ е най-прекрасният колеж. Има сериозното преимущество да е разположен на река Чаруъл; както и да е, признавам, че изпитвам определена слабост към перпендикулярната архитектура и силна любов към Оскар Уайлд.
Разговорът ни бе прекъснат от звука на стартовия пистолет и ние проследихме втората полуфинална серия на 1500 метра. Победи Орентас от УССР и този път тълпата от зрители изрази неодобрението си по-явно, аплодирайки така, че левите ръце се разминаваха с десните, без да се докосват. Улових се, че се присъединявам на страната на унгарците. Сцената накара възрастния унгарец да потъне в тъжно мълчание. Последното бягане за деня бе спечелено от Тим Джонсън от Англия и аз станах и се разкрещях без всякакво стеснение. Унгарските зрители ръкопляскаха учтиво.
Обърнах се да се сбогувам с професора, който от известно време седеше безмълвен.
— Колко време ще останете в Будапеща? — попита той.
— До края на седмицата. В неделя пътувам обратно за Англия.
— Бихте ли намерили време някоя вечер да споделите трапезата на един старец?
— С удоволствие.
— Колко мило от ваша страна — каза той и записа с големи печатни букви пълното си име и точния си адрес на гърба на програмата ми, след което ми я върна. — Да кажем утре в седем? И ако имате някакви стари вестници или списания, които да донесете — каза той с леко притеснен вид. — Ще ви разбера напълно, ако ви се наложи да промените плановете си.
Прекарах следващата сутрин в разглеждане на църквата „Св. Матиас“ и на древната крепост — две от сградите, които не носеха белезите на революцията. После направих кратко пътуване по Дунава и посветих следобеда си да подкрепя плувците на олимпийския басейн. В шест часа се върнах в хотела. Сложих си блейзъра от официалното облекло на отбора и сиви панталони, надявайки се да изглеждам достатъчно елегантен за моя изтъкнат домакин. Заключих вратата и вече бях поел към асансьора, когато изведнъж се сетих. Върнах се в стаята си да взема купа вестници и списания, които бях събрал от съотборниците си.
Смятах, че няма да се затрудня да намеря дома на професора, но очакванията ми не се оправдаха. След като известно време се лутах из павираните улици, размахвайки адреса на професора пред разни минувачи, накрая бях упътен към стар жилищен блок. Втурнах се нагоре по дървените стъпала, вземайки по няколко наведнъж, като се питах колко ли време отнемаше изкачването на професора всеки ден. Спрях се пред вратата с неговия номер и почуках.
Възрастният човек ми отвори незабавно, все едно бе стоял там, чакайки зад вратата. Забелязах, че носеше същия костюм, с който го бях видял предишния ден.
— Съжалявам, че закъснях — извиних се аз.
— Няма нищо — и моите студенти намират за трудно да ме намерят първия път — каза той, докато ми стискаше ръката. После замълча. — Не е добре една дума да се използва два пъти в същото изречение. „Се затрудняват“ би било по-добре, нали?
Той избърза пред мен, без да изчака отговора ми — човек, очевидно свикнал да живее сам. Преведе ме през малък сумрачен коридор във всекидневната. Бях шокиран от размера й. Трите стени бяха покрити с посредствени гравюри и акварели, изобразяващи картини от английската природа, а четвъртата стена бе заета от огромна библиотека. Зърнах Шекспир, Дикенс, Тролоп, Харди, Ивлин Уо и Греъм Грийн. На масата имаше стар брой на „Ню Стейтсмън“ и аз се озърнах да видя дали сме сами, но нямаше следа от жена или дете — нито като присъствие, нито на снимка, а и масата бе сложена само за двама.
Възрастният човек се обърна и радостно се втренчи в моя куп вестници и списания.