— Опасявам се, че трябва да ви оставя — очакват всички да се приберем в хотела до десет.
— Разбира се — каза той с усмивка за манталитета на английското частно училище. — Ще ви съпроводя до площад „Кошут“ и оттам ще видите хотела си на хълма.
Когато излязохме от апартамента, забелязах, че той не си направи труда да заключи вратата. Животът не му бе оставил кой знае какво за губене. Преведе ме бързо през тесните улички, из които се бях лутал така безпомощно същата вечер, като бъбреше за една или друга постройка — неизчерпаем фонд от знания за собствения му век, а и за моя. Когато стигнахме площад „Кошут“, той хвана ръката ми и я задържа в своята. Стори го с неохотата на самотните хора да приемат раздялата.
— Благодаря ви, че позволихте на един старец да си достави удоволствие, бъбрейки на любимата си тема.
— Аз ви благодаря за гостоприемството и следващия път, когато сте в Съмърсет, трябва да дойдете в Лимпшам и да се запознаете със семейството ми.
— Лимпшам? Не се сещам къде е — рече той с тревожен вид.
— Не съм учуден. Цялото село наброява само двайсет и двама души.
— Достатъчно за два отбора по крикет — отбеляза професорът. — Игра, която, признавам си, така и не успях да проумея.
— Не се притеснявайте, същото е с половината англичани.
— Само че бих искал. Какво означава „гъли“, „ноубол“, „нощен пазач“? Тези термини винаги са будели любопитството ми.
— Тогава не забравяйте да ми се обадите следващия път, когато дойдете в Англия. Ще ви заведа на „Лорд“ и ще видим дали мога да ви науча на нещо.
— Колко мило — рече той, след което се поколеба за миг, преди да добави: — Но не мисля, че ще се срещнем отново.
— Защо не?
— Виждате ли, през целия си живот никога не съм напускал Унгария. Когато бях млад, не можех да си го позволя, а сега не си представям, че тези, които са на власт, ще ми разрешат да видя вашата обична Англия.
Той пусна ръката ми, обърна се и тътрейки крака, потъна в сенките на страничните улички на Будапеща.
Отново прочетох некролога му в „Таймс“, както и водещите заглавия за Афганистан и последствията от случилото се там, за Московските олимпийски игри.
Той се оказа прав. Повече не се видяхме.
Стара любов
Казват, че някои хора се влюбват от пръв поглед, но не това се случи с Уилям Хачард и Филипа Джеймсън. Те се намразиха от мига, в който се срещнаха. Тази взаимна ненавист започна от първото им занятие в университета. И двамата бяха постъпили в началото на трийсетте с пълни стипендии да следват английски език и литература — Уилям в „Мъртън“, а Филипа — в „Съмървил“. Всеки от тях бе получил категоричните уверения на своите преподаватели от училище, че ще бъде най-добрият студент в курса.
Техният преподавател Саймън Джейкс от „Ню Колидж“ бе колкото озадачен, толкова и развеселен от яростното съперничество, което така бързо се бе разгоряло между двамата му най-способни студенти, и не се поколеба да се възползва умело от враждата им, за да извлече най-доброто от всеки от тях, без да позволява на единия или на другия да стига до открити хули. Филипа — привлекателно слабо момиче с рижи коси и особено тънък глас — на ръст бе колкото Уилям, тъй че при всяка възможност участваше в диспутите, станала права и пременена с нови обувки с високи токчета, докато Уилям, чийто дълбок глас предизвикваше неволен респект, всеки път се опитваше да изрази мнението си от седнало положение. Колкото повече се разгаряше съперничеството им, толкова по-усърден ставаше всеки от тях в опитите си да надвие другия. В края на първи курс двамата вече бяха далеч пред своите колеги, но в състезанието помежду си оставаха в равни позиции. Саймън Джейкс сподели с професора по англосаксонски изследвания в „Мъртън“, че никога не е имал двама толкова способни студенти в една и съща година и че много скоро вече ще му е трудно да ги оборва.
През дългата ваканция след първата година и двамата работиха по изтощителен график и с постоянната мисъл, че другият успява да свърши нещо повече. Разнищиха Блейк, Уърдсуърт, Колридж, Шели, Байрон, а вечер си лягаха с Кийтс. Когато се върнаха за началото на втори курс, те установиха, че раздялата е засилила враждебността им; а когато и двамата получиха отличен с похвала за есетата си върху поемата „Беоулф“, това ни най-малко не облекчи положението. Една вечер Саймън Джейкс отбеляза на масата на преподавателите в „Ню Колидж“, че ако Филипа Джеймсън беше родена момче, някои от семинарите му несъмнено щяха да завършват с размяна на удари.