— Защо не ги разделите? — попита деканът вяло.
— Та да си удвоя работата? — възкликна Джейкс. — През повечето време те се учат един друг, а аз просто изпълнявам ролята на арбитър.
От време на време противниците търсеха неговата оценка за това, кой води в надпреварата и тъй като всеки от тях бе непоклатим в увереността си, че е любимият ученик, винаги задаваше въпроса си така, че другият да чуе. Джейкс обаче бе твърде хитър, за да се остави да бъде подведен; той само им напомняше, че окончателните арбитри ще бъдат членовете на изпитната комисия. Ето защо двамата се изхитриха и приложиха собствена тактиката, според която споменавайки другия, и то така, че да чуе, го наричаха съответно „онази глупачка“ и „онзи високомерен тип“. В края на втори курс вече почти не бяха в състояние да остават заедно в едно и също помещение.
По време на лятната ваканция Уилям прояви временен интерес към певеца и актьора Ал Джолсън и момиче на име Руби, докато Филипа подхвана флирт с чарлстона и млад флотски лейтенант от Дартмут. Но когато следващият семестър започна, тези епизодични увлечения бяха запазени в тайна и скоро бяха забравени.
В началото на трети курс, по съвет на Саймън Джейкс, и двамата кандидатстваха за наградата „Чарлз Олдъм“ наред с всички други студенти, които според показаните резултати имаха реални шансове да завършат с отличие. „Чарлз Олдъм“ се присъждаше за есе върху определен аспект от произведенията на Шекспир и както Филипа, така и Уилям си дадоха сметка, че това ще бъде единственият път в техния студентски живот, когато двамата ще бъдат оценявани в пряко съперничество. Тайно всеки от тях се впусна в дебрите на Шекспировите произведения — от Хенри VI до Хенри VIII — и често задържаше Джейк извън времето на редовните семинари, като изискваше все по-задълбочени дискусии върху все по-сложна материя.
Избраната тема за конкурсното есе през въпросната година беше „Сатирата в творчеството на Шекспир“. Безспорно най-голямо внимание трябваше да бъде отделено на „Троил и Кресида“, но и двамата установиха, че макар и в нюанси, сатирата присъства във всичките трийсет и седем пиеси на автора. „Да не говорим за повечето от сонетите му“ — написа Филипа на баща си в един от редките моменти на съмнение в себе си. Към края на годината за всички проявяващи интерес беше ясно, че наградата трябва да бъде спечелена или от Уилям, или от Филипа, като другият несъмнено щеше да се класира втори. При все това никой не дръзваше да изкаже предположение за евентуалния победител. Портиерът на „Ню Колидж“ — експерт по тези въпроси — отваряйки тефтера, който си водеше за „Чарлз Олдъм“, заложи и на двамата поравно — десет към едно в сравнение с останалите участници.
Преди датата за предаване на конкурсните есета двамата трябваше да се явят на последните изпити за получаване на степен. Всяка сутрин и всеки следобед в продължение на две седмици Филипа и Уилям се нахвърляха върху изпитните въпроси с охота, граничеща с непристойност. Накрая за никого не бе изненада, че и двамата постигнаха най-висок резултат. Из университета се носеха слухове, че непримиримите съперници имали най-високата оценка „алфа“ на всеки един от деветте си изпита.
— Искрено се надявам положението наистина да е такова — заяви Филипа на Уилям. — Въпреки това държа да ти припомня, че има съществена разлика между „алфа плюс“ и „алфа минус“.
— Напълно съм съгласен с теб — отвърна Уилям. — Щом научиш кой е спечелил „Чарлз Олдъм“, ще разбереш кой е бил оценен по-ниско.
Когато до крайния срок за предаването на конкурсните есета оставаха само три седмици, и двамата вече се трудеха по дванайсет часа на ден, заспивайки върху отворените учебници и сънувайки, че другият продължава да работи усърдно. Когато уреченият час настъпи, съперниците се срещнаха в мраморното фоайе на сградата в официални униформи и мрачно изражение.
— Добро утро, Уилям, искрено се надявам, че положените усилия ще успеят да ти осигурят място сред първите шестима.
— Благодаря ти, Филипа. Ако не се получи, ще погледна дали преди мен не фигурират имената на К. С. Луис, Никол Смит, Невил Когхил, Едмънд Блъндър, И. У. Чеймбърс и Х. У. Гарард. Със сигурност няма кой друг от конкуренцията да ме притеснява.
— Изключително съм доволна — каза Филипа, все едно не бе чула отговора му, — че не седеше до мен, докато пишех есето си, и по този начин за първи път от три години насам беше лишен от възможността да преписваш от листовете ми.