— Единственото, което съм преписал от теб, Филипа, е разписанието на влаковете от Оксфорд до Лондон, при това впоследствие установих, че е старо и в този смисъл безполезно — напълно в унисон с останалите ти усилия.
И двамата предадоха в канцеларията своите есета от по 25 000 думи и безмълвно си тръгнаха. Всеки от тях се върна в своя колеж, очакваше с нетърпение резултатите.
Уилям направи опит да отмори през уикенда и за първи път от три години поигра малко тенис срещу едно момиче от колежа „Св. Ана“, като не успя да спечели и един гейм, камо ли цял сет. Когато отиде да поплува, за малко не потъна, което обаче успя да стори, докато се пробваше да кара лодка. Единственото му успокоение бе, че Филипа не стана свидетел на който и да е от немощните му физически напъни.
В понеделник, след бляскава вечеря с директора на „Мъртън“, той реши да се поразходи покрай река Чаруъл и да поосвежи глава преди лягане. Майската вечер все още светлееше, когато пое надолу покрай стената на стария град и оттам през ливадите към реката. Докато крачеше по виещата се пътечка, му се стори, че на известно разстояние пред себе си зърна своята съперница да чете под едно дърво. За момент си помисли да се обърне и да поеме обратно, но после реши, че тя може вече да го е забелязала, тъй че продължи напред.
Не беше виждал Филипа от три дни, макар че тя рядко напускаше мислите му — веднъж да спечели „Чарлз Олдъм“, и на тази глупачка щеше да й се наложи да се откаже от оскърбителното си високомерие. Усмихна се при тази мисъл и реши да я подмине невъзмутимо. Приближавайки, откъсна очи от пътеката пред себе си, за да погледне крадешком към нея, и почувства, че се изчервява в очакване на нейната неминуема и добре премерена обида. И тъй като не се случи нищо, той се вгледа по-внимателно само за да установи, че Филипа изобщо не четеше — беше заровила лице в шепите си и май плачеше. Той забави крачка, за да огледа не страховития противник, който в продължение на три години бе дебнал всяка негова стъпка, а едно окаяно и самотно същество, което изглеждаше някак безпомощно.
Първоначално Уилям предположи, че някой тайно я е уведомил кой печели наградата „Чарлз Олдъм“ и че победата е негова. След като размисли обаче, осъзна, че това не е възможно да е така — онази сутрин членовете на комисията просто бяха получили есетата и тъй като оценяващите трябваше да прочетат всяка предадена работа, най-вероятно резултатите щяха да бъдат обявени не по-рано от края на седмицата. Когато спря до Филипа, тя не вдигна глава — дори не беше сигурен дали е усетила присъствието му. Уилям неволно забеляза как дългите й рижави коси се подвиваха леко точно там, където докосваха раменете й. Седна до нея, но тя изобщо не помръдна.
— Какво се е случило? — попита той. — Мога ли да помогна?
Този път тя вдигна глава, откривайки зачервено си от плач лице.
— Не, Уилям, нищо повече от това да ме освободиш от присъствието си. Ти ме лишаваш от самотата ми, без да ми предоставяш компания.
Уилям бе доволен, че незабавно разпозна малката литературна алюзия.
— Какво се е случило, Мадам дьо Севине? — попита той по-скоро от любопитство, отколкото от загриженост, разкъсван между съчувствието и задоволството да я хване така беззащитна.
Мина доста време, преди да му отвърне.
— Баща ми е починал тази сутрин — каза тя накрая, все едно говореше на себе си.
Слисан, Уилям внезапно си даде сметка, че след три години, в които бе виждал Филипа почти всеки ден, не знаеше нищо за семейството й.
— А майка ти? — попита той.
— Умряла е, когато съм била тригодишна. Дори не си я спомням. Баща ми е… — Тя замълча. — Беше свещеник и ме отгледа, жертвайки всичко, което притежаваше, за да ме прати в Оксфорд, дори семейното сребро. Толкова ми се искаше да спечеля „Чарлз Олдъм“ заради него.
Уилям предпазливо сложи ръка на рамото на Филипа.
— Не ставай смешна. Спечелиш ли наградата, ще те обявят за най-блестящия студент на десетилетието. В края на краищата ще трябва да си ме победила, за да ти присъдят отличието.
Тя се опита да се засмее.
— Разбира се, че исках да те победя, Уилям, но само заради баща ми.
— Как е починал?
— Рак, само че изобщо не ми каза. Помоли ме да не се прибирам у дома преди летния семестър, защото според него прекъсването можело да попречи на подготовката за последните ми изпити и за „Чарлз Олдъм“. Оказва се, че през всичкото това време ме е държал надалеч, защото е знаел, че ако видя състоянието му, това ще е краят на всякаква сериозна работа за мен.