— Добре съм, благодаря — отвърнах на бялата царица. — А ти? — продължих с въпрос, осъществявайки своя начален гамбит.
— Сносно, скъпи — отвърна тя, докато си вземаше чаша шампанско от минаващия покрай нея сервитьор.
— А как е семейството? — попитах, макар че изобщо не бях сигурен дали има такова.
— Всички са добре — отвърна. Нищо, което да ми е от полза. — А Луиза как е? — поинтересува се тя на свой ред.
— Цъфти — рекох. Значи познаваше жена ми. Не непременно, отбелязах мислено. Повечето американки са истински специалистки по запаметяване на имената на съпругите. Налага им се, след като на нюйоркската въртележка те се сменят толкова често, че предизвикателството става по-голямо от кръстословица в „Таймс“.
— Ходила ли си в Лондон наскоро? — изревах аз в опит да надвикам врявата. Дързък въпрос, тъй като бе напълно възможно изобщо да не е посещавала Европа.
— Само веднъж, откакто обядвахме заедно. — Тя ме погледна насмешливо. — Не се сещаш коя съм, нали? — попита, докато поглъщаше една коктейлна наденичка.
Усмихнах се.
— Не ставай глупава, Сюзън. Как бих могъл да забравя?
Тя също се усмихна.
Признавам, че се сетих за името на бялата царица буквално в последния момент. И въпреки че си спомнях въпросната дама съвсем бегло, със сигурност никога нямаше да забравя онзи обяд.
Току-що бяха издали първата ми книга и критиците от двете страни на Атлантика бяха доста ласкателни, което не можеше да се каже за чековете от издателите ми. Моят агент ми бе заявил по няколко повода, че ако искам да правя пари, не бива да пиша. Съждението му породи дилема, защото лично аз не виждах как бих могъл да печеля, ако не пиша.
Приблизително по това време дамата, която в момента стоеше срещу мен и бъбреше без да обръща внимание на моето мълчание, ми телефонира от Ню Йорк, за да засипе с хвалебствия новия ми роман. Няма писател, който да не приема със задоволство подобни обаждания, макар че, признавам, лично аз не бях особено очарован от едно единайсетгодишно девойче, което ми позвъни за моя сметка от Калифорния, за да ме уведоми, че е намерила печатна грешка на страница 47, и ме предупреди, че ще ми звънне отново, ако открие и друга. Тази въпросна дама обаче можеше да приключи презокеанските си поздравления с едно „чао“ и нищо повече, ако не си беше споменала името. Беше една от онези фамилии, които могат на мига да осигурят запазена маса в шикозен ресторант или място в операта, което за обикновени простосмъртни като мен би се оказало невъзможно дори и за месец напред. В интерес на истината името, постигнало тази репутация, принадлежеше на съпруга й — един от най-видните филмови продуценти в света.
— Когато дойда следващия път в Лондон, трябва да обядвате с мен — прозвуча в слушалката насред пращене.
— Не — възразих аз галантно, — вие трябва да обядвате с мен.
— Колко изключително обаятелни сте вие, англичаните — рече тя.
Често съм се питал доколко си вярват американките, когато казват тези няколко думи на един англичанин. И все пак не се случва всеки ден съпругата на продуцент, носител на „Оскар“, да ти се обади.
— Обещавам да ви звънна следващия път, когато пристигна в Лондон — каза тя.
И наистина го стори — близо шест месеца по-късно, този път от хотел „Конот“, за да ми заяви с какво нетърпение очаквала нашата среща.
— Къде бихте желали да обядваме? — попитах, давайки си сметка със секунда закъснение, когато в отговор тя спомена името на един от най-изисканите ресторанти в града, че е трябвало да се погрижа аз да избера мястото на срещата.
Бях щастлив, че не може да види печалната ми физиономия, когато добави с невъзмутима непринуденост:
— Понеделник, в един часа. Оставете резервацията на мен — там ме познават.
На въпросния ден навлякох своя единствен приличен костюм, новата си риза, която от Коледа насам пазех за някой специален случай, и единствената си вратовръзка, която изглеждаше така, все едно по-рано е била използвана да крепи панталоните ми. После се отправих към банката си и помолих за извлечение от текущата си сметка. Касиерът ми подаде дълъг къс хартия, чието съдържание бе недостойно за размера му. Втренчих се в цифрата като човек, комуто се налага да вземе важно финансово решение. Последният ред съобщаваше в черен шрифт, че разполагам със сумата от трийсет и седем лири и шейсет и три пенса. Написах чек за трийсет и седем лири. Смятам, че един джентълмен трябва винаги да поддържа сметката си в положителен баланс и бих добавил, че това бе убеждението и на моя банков управител, което той побърза да сподели с мен. После се отправих пеша към Мейфеър за своята среща обяд.