Джон Чийвър
Коледа е тъжно време за бедните
Коледа е тъжно време. Тази мисъл хрумна на Чарли веднага след като будилникът иззвъня и възвърна мрачното му настроение, което го бе измъчвало вечерта. Отвъд прозореца се чернееше небето. Той се полуизправи на леглото и дръпна синджирчето на лампата, което висеше пред носа му. „Коледа е най-тъжният ден от годината — помисли той. — От шестте милиона жители на Ню Йорк аз съм всъщност единственият, който става рано на Коледа в това мразовито черно утро в шест часа. Аз съм всъщност единственият.“
Облече се и когато заслиза от стаичката си на последния етаж, до него долиташе само хъркането на спящите; единствената светлина идваше от забравените лампи. Чарли закуси в една лавка и взе влака за жилищните квартали на града. От Трето Авеню той се отправи пеш за Сътън Плейс. Кварталът беше тъмен. Къща след къща израстваше в светлината на уличните лампи като безкрайна стена от черни прозорци. Милиони хора спяха и всеобщата летаргия създаваше впечатление на запуснатост, сякаш градът бе загинал, сякаш бе дошъл краят на времето. Той отключи железните остъклени врати на кооперацията, в която от шест месеца караше асансьора, прекоси луксозното фоайе и влезе в малката съблекалня в дъното. Облече раирана жилетка с месингови копчета, сако, сложи една вратовръзка на ластик и обу панталони със светлосини кантове отстрани. Човекът, който обслужваше нощем асансьора, дремеше на малка пейка в кабината. Чарли го събуди. Колегата му обясни сънливо, че портиерът се разболял и нямало да дойде този ден. Значи, няма да го сменят за обед и много от живущите в кооперацията ще го карат да им търси такси.
Чарли едва бе заел поста си и го повикаха на четиринайсетия етаж — някоя си мисис Хюинг, за която знаеше, че е жена с малко леко поведение. Мисис Хюинг не беше си лягала и влезе в асансьора с вечерна рокля под коженото си палто. Следваха я двете й смешни кучета. Той я свали долу и видя как изчезна в мрака, повела кучетата си по тротоара. Жената остана вън само няколко минути. После се върна и той я качи обратно на четиринайсетия етаж. На излизане от асансьора тя му каза:
— Весела Коледа, Чарли.
— Е, това не е кой знае какъв празник за мене, мисис Хюинг — каза той. — Мисля, че Коледа е тъжно време на годината. Не че хората тук са стиснати, тъкмо обратното — получавам много бакшиш, но, вижте, аз живея сам в една стаичка под наем, нямам семейство или други близки и затова Коледа не е истински празник за мене.
— Съчувствам ти, Чарли — каза мисис Хюинг. — Аз също нямам семейство. Малко е тъжно да си сам, нали? — Тя повика кучетата и те я последваха в апартамента. Той се спусна долу.
Настъпи тишина и Чарли запали цигара. В този час парното в сутерена започваше да обхваща сградата с равномерната си дълбока вибрация и потискащият шум на идващата па̀ра проникваше първо във фоайето, за да отекне после във всичките шестнайсет етажа — но това бе чисто механично пробуждане и то не намали самотата и лошото настроение на Чарли. През стъклените врати се виждаше как вън въздухът посинява, но синята светлина сякаш нямаше източник. Просто си висеше посред въздуха. Тъжна светлина. Тя сега заливаше пустите улици, а на него му се искаше да заплаче. От спрялото пред вратата такси слязоха съпрузите Уейлзър, пияни и във вечерно облекло. Закара ги до терасовидния им апартамент на последния етаж. Срещата със семейство Уейлзър го накара да се замисли за разликата между неговия живот в стаичката под наем и живота на тези хора. Беше ужасно.
После започнаха да звънят ранните богомолци, но тази сутрин те бяха само трима. Още няколко отидоха на черква в осем часа, но по-голямата част от сградата си оставаше потънала в сън, макар че в шахтата на асансьора проникваше вече миризмата на бекон и кафе.
Малко след девет слезе една бавачка с дете. И бавачката, и детето бяха добре загорели, той знаеше, че току-що са се върнали от Бермуда. Никога не бе ходил в Бермуда. Той, Чарли, беше затворник, заключен осем часа в тази асансьорна клетка с размери 1,80 на 2,40 метра, а клетката от своя страна бе заключена в тази шестнайсететажна шахта. В една или друга сграда Чарли вече десет години изкарваше хляба си с асансьори. Беше изчислил, че средното пътуване на асансьора е дълго една осма от милята и като си мислеше за хилядите пропътувани мили, като си мислеше, че е могъл да откара кабината на асансьора през мъглите над Карибско море и да се спусне на някой коралов остров, той се сърдеше, задето пътешествията му са толкова ограничени, сякаш не асансьорът, а самите пътници с начина си на живот го бяха затворили тук, бяха подрязали крилата му.