Той мислеше именно за това, когато семейство Депол го извика на деветия етаж. И му пожела весела Коледа.
— Добре е, че сте си спомнили за Чарли — каза той, когато слизаха, — но това не е кой знае какъв празник за мен. Беден ли си, Коледа е тъжно време. Живея сам в стая под наем. Нямам и семейство.
— С кого ще обядваш, Чарли? — попита мисис Депол.
— Аз нямам коледен обед — отвърна Чарли. — Ще изям един сандвич.
— О, Чарли!
Мисис Депол беше пълна жена с отзивчиво сърце и участта на Чарли засегна нейното празнично настроение като пороен дъжд, дошъл изневиделица.
— Много ми се иска да споделиш с нас коледния обед, значи — каза тя. — Аз съм от Върмонт, значи, и когато бях дете, значи, винаги имахме много гости на трапезата. Пощаджията и учителката, значи, и просто всички, които нямаха свое семейство. Та иска ми се както някога значи, и ти да опиташ нашия обед. Нищо не ни пречи да го направим. Не на масата, защото не можеш да оставиш асансьора. Нали не можеш? Но щом мистър Депол нареже пуйката, аз ще ти позвъня. Ние ще ти приготвим една табла, значи, и ти ще се качиш да опиташ нашия коледен обед.
Чарли им благодари, тяхното великодушие го изненада, но той се чудеше дали, след като дойдат приятелите и роднините, те няма да забравят обещанието си.
Сега старата мисис Гадшил позвъни и след като му пожела весела Коледа, той овеси глава.
— Това не е кой знае какъв празник за мене, мисис Гадшил — оплака се Чарли. — Коледа е тъжно време за бедните. Право да си кажа, аз нямам семейство. Живея сам в стая под наем.
— Аз също нямам семейство, Чарли — каза мисис Гадшил. Тя говореше уж нехайно и вежливостта й бе насилена. — По-точно, сега децата не са при мен. Имам три деца и седем внучета, но нито едно от тях не се накани да ми погостува тук на изток, в Ню Йорк. Разбира се, аз познавам проблемите им. Знам, че е трудно да се пътува с деца по празниците, макар че на тяхна възраст аз някак се справях, но хората са устроени различно и не бива да ги виним за неща, които не разбираме. Но аз знам как се чувстваш, Чарли. Аз също нямам семейство. Самотна съм като тебе.
Думите на мисис Гадшил не го трогнаха. Може и да е самотна, но тя живее в десетстаен апартамент с трима слуги, с купища долари и диаманти, а колко бедни деца имаше в покрайнините, които биха се радвали да докопат храната, изхвърляна от готвачката й. Той се замисли за бедните деца. Седна на един стол във фоайето и продължи да мисли за тях.
Те страдаха най-много. Възбудата около Коледа се появяваше с началото на есента и сякаш обземаше и тях. След Деня на благодарността1 приготовленията се набиваха в очите им. Всичко бе така нагласено, че нямаше как да го пропуснат. Гирлянди и украшения се виждаха навсякъде. Биеха камбани. На всеки ъгъл стърчаха коледни дървета и дядоколедовци. Списанията и вестниците бяха пълни със снимки. Всяка стена и витрина в града им нашепваше, че ако бъдат добри, ще получат онова, което пожелаят. Дори и да не знаеха да четат, пак щяха да го разберат. И слепи да бяха, също щяха да го разберат. То проникваше във въздуха, който бедните деца дишаха. Всеки път, когато излизаха да се разходят, те виждаха скъпите играчки по витрините на магазините. Пишеха писма на Дядо Коледа, бащите и майките обещаваха да ги пуснат, но заспяха ли децата, изгаряха ги в печката. И когато най-после настъпеше коледната утрин, как можеше да им се обясни, как можеше да им се каже, че дядо Коледа се отбива само при богатите и е напълно чужд на добротата? Нима можеше да ги погледнеш в очите, като си им дал само едно балонче или захарно петле?
Преди няколко вечери, на път за дома си, Чарли видя една жена и малко момиченце да вървят по Петдесет и девета улица. Момиченцето плачеше. Той се досети защо плаче. Детето плачеше, защото бе видяло всичките играчки на витрините и не можеше да разбере защо нито една от тях не е за него. Майка му сигурно беше чистачка или прислужница в ресторант и Чарли си представи как се връщат в стая като неговата, със зеленясали стени, без отопление, на Бъдни вечер, за да изядат една консервна кутия със супа. Той видя как момичето окачва скъсания си чорап и заспива, а майката започва да тършува в чантата си с надеждата, че ще намери нещо за чорапа. Видението му бе нарушено от повикването на единайсетия етаж. Качи се, а мистър и мисис Фулър вече чакаха. Пожелаха му весела Коледа и той каза:
— Това не е кой знае какъв празник за мене, мисис Фулър. Коледа е тъжно време за бедните.
— Имаш ли деца, Чарли? — попита мисис Фулър.
— Четири живи — каза той. — И две на гробищата. — Ужасната лъжа го изуми и той добави: — А жена ми, мисис Лиъри, е саката.
— Какво нещастие! — каза мисис Фулър. Стигнаха фоайето и тя понечи да излезе от асансьора, но се обърна.