— Да разиграе сухото на зарове — каза Тексасеца, чиито представи за развлечение бяха неизбежно свързани с хазарта.
— „Ела и ме целуни, сладка моя“ — изпя Малчо, който държеше дагеротипи в джобовете си и работеше с червена вратовръзка на своя участък.
— Може би ще отвори пивница — догади се Роджърс Жадния.
— Чероки ме вмъкна в една стая да ми я покаже — продължи Лисия. — Напълнил я е с барабанчета, кукли, кънки, кесийки с бонбони, свирки, агънца и всякакви други детски играчки. И какво, мислите, ще направи с тези безполезни дрънкулки? Не се мъчете да гадаете, Чероки ми обясни. Ще ги натовари на червената си шейна — имайте малко търпение, после ще поръчате, — ще ги докара тук в Йелоухамър и ще устрои за дечурлигата — дечурлигата от нашия град! — най-голямата коледна елха с най-голямата плачеща кукла и най-големия комплект инструменти за деца, с една дума, празненство, каквото никога не е виждано на запад от нос Хатерас.
Две минути пълна тишина последва думите на Лисия. Тя бе нарушена от собственика на кръчмата, който сполучливо избра момента да прояви гостоприемство и плъзна по тезгяха дванайсет чаши уиски, подир които с по-бавна скорост последва и бутилката.
— Ама ти не му ли каза? — попита златотърсачът, когото наричаха Тринидад.
— Ннне — отвърна замислен Лисия. — Да ви кажа право, бях се пообъркал. Чероки вече беше платил пустите му играчки; и хрумването му комай го изпълваше с гордост; освен това може да се каже, че се бяхме понатряскали с онова шумящо вино, за което ви споменах. Затова си затраях.
— Не мога да скрия — обади се Съдника, окачвайки на тезгяха бастуна си с дръжка от слонова кост, — че съм донякъде изненадан от погрешната представа, която нашият приятел Чероки има за… своя, по-точно за нашия град.
— О, това не е осмото чудо на този грешен свят — каза Лисия. — Чероки напусна Йелоухамър преди повече от седем месеца. Какво ли не може да се случи за толкова време. Откъде да знае, че в нашия град няма нито едно дете и че не можем да разчитаме на пришълци?
— Като си помислиш — отбеляза Ед Калифорниеца, — чудно е, че още никой не се е довлякъл тук. Градът още не е улегнал достатъчно, за да има сукалчета, така мисля аз.
— И като капак на шантавата си идея с елхата — подзе отново Лисия, — Чероки е намислил да се прави на Дядо Коледа. Снабдил се е с бяла перука и брада, които го обезобразяват досущ като картинките на онзи Уилям Кълън по книгите, че си е взел и червен костюм, обточен с бяло, то не костюм, ами нощница, големи ръкавици и червен щръкни-клюмни качул. Срамота, може ли такова чучело да влезе в досег с дечица, сключили молитвено ръце!
— Кога Чероки ще благоволи да дойде насам с товара си? — попита Тринидад.
— Заранта преди Коледа — отговори Лисия. — И да знаете, хора, иска да сте приготвили стая с елха. И да помагат жени, от които дъхът ти замира, тъй че изненадата за децата да бъде пълна.
Неблаговидното положение на Йелоухамър бе представено точно. Весела детска глъч никога не бе огласяла крехките му живелища; шляпането на палави детски крачета не бе освещавало единствения изрътен път между двата реда шатри и бараки. Това тепърва предстоеше. Но сега Йелоухамър бе само един планински лагер, в който липсваха игривите, изпълнени с очакване очи, които се отварят широко в зората на обаятелния ден; нетърпеливите ръчици, които посягат към чудната торба на Дядо Коледа; възбудените детски гласчета, които дават израз на радостта от празника, каквато идващите подаръци на топлосърдечния Чероки напълно заслужаваха.
Колкото до жени, в Йелоухамър имаше пет. Съпругата на пробиера, собственичката на хотел „Лъки Страйк“ и перачката, чието корито изхвърляше всеки ден купчина кал. Това бяха постоянните жителки; останалите две бяха сестрите Спанглър, госпожиците Фаншън и Ерма от Трансконтиненталната комедийна трупа, която играеше в театър „Емпайър“ (импровизиран). Но в Йелоухамър нямаше нито едно дете. Понякога госпожица Фаншън изпълняваше вдъхновено и красноречиво ролята на палаво детство; ала между нейните образи и представата за детство, която въображението извикваше за предполагаемите получатели на празничните подаръци на Чероки, имаше цяла пропаст.
Коледа се падаше в четвъртък. Във вторник сутринта Тринидад не отиде на работа, а потърси Съдника в хотел „Лъки Страйк“.
— Ако се провали коледното представление на Чероки — подзе Тринидад, — това ще бъде позор за Йелоухамър. Та този човек е създателят на нашия град, не е ли тъй? Аз лично ще се заема да видя какво можем да направим, за да сме на чисто с Дядо Коледа.
— Ще ти предоставя с радост моето сътрудничество — каза Съдника. — Чувствам се задължен на Чероки за стари услуги. Само не разбирам — впрочем, досега съм смятал липсата на деца едва ли не за лукс, но в конкретния случай не разбирам…