— Ти гледай мене и всичко ще ти стане ясно — прекъсна го Тринидад. — Ще докопам един впряг и ще докарам цял товар дечурлига да видят Чероки в ролята на Дядо Коледа, та ако ще да задигна цяло сиропиталище.
— Еврика! — възкликна въодушевено Съдника.
— Не, не е твое — отсече Тринидад. — Откритието е мое. Е де, в училище съм научил нещичко за тази латинска дума.
— Аз ще те съпроводя — заяви Съдника и размаха бастуна си. — Моето красноречие и дар слово, което притежавам, може би ще спомогнат да убедим нашите млади приятели да се оставят на разположение за нашия проект.
За един час Йелоухамър биде запознат с плана на Тринидад и Съдника и го одобри. Насъбраха се граждани, които познаваха семейства с отрочета в радиус четиридесет мили от Йелоухамър и взеха да дават необходимите сведения. Тринидад си вземаше внимателно бележки, след което се завтече да осигури превозно средство и жива сила.
Първата спирка беше при къща от дървени трупи на петнайсет мили от Йелоухамър. Тринидад се провикна и някакъв мъж отвори вратата и слезе до разнебитената порта, на която се облегна. На прага на къщата се скупчи цяла сюрия дечурлига, някои дрипави, но всички изпълнени с любопитство и пращящи от здраве.
— Работата е такава — заобяснява Тринидад, — ние сме от Йелоухамър и сме тръгнали да отвличаме деца, само че кротко. Един от нашите видни граждани го е прихванала коледната треска и го очакваме утре да пристигне с половината шарени дрънкулки, дето ги правят в Германия. Най-младият момчурлак в Йелоухамър кара вече четирисет и пет и си играе със самобръсначка. Следователно ще е доста неудобно някой да охка и да ахка, когато запалим свещичките на коледното дърво. Та думата ми е, съседе, че ако ни заемете две-три дечица, ние гарантираме да ви ги върнем здрави и читави за Коледа. И те ще се приберат предоволни, отрупани с книжки, червени барабанчета и всякакво изобилие и други свидетелства за нашата благодарност. Какво ще кажеш?
— С други думи — додаде Съдника, — в началния стадий на нашето развиващо се градче ние за първи път открихме неудобствата от липсата на подрастващо поколение. И тъй като наближава най-големият празник, когато според обичая на малките се поднасят лекомислени, но често пъти драго ценни подаръци…
— Разбирам — рече родителят и натъпка с показалец лулата си. — Чини ми се няма защо да ви задържам, господа. Ние с жената имаме седем дечица, така да се каже; и като ги прекарвам на ум, не мога да се спра на нито едно, от което да се лишиме заради вашите работи. Жената е скътала в сандъка някакви бонбони и парцалени кукли и сме намислили сами да си отпразнуваме Коледа, макар и скромно. Не, колкото и да ми се ще, никак не мога да приема вашата просба и да пусна някое от децата. Сърдечно благодарско, господа.
Двамата подкараха надолу по склона, после изкачиха друг хълм към ранчото на Уили Уилсън. Тринидад издекламира молбата си, а Съдника избоботи своя дълбокомислен припев. Госпожа Уилсън прикъта до полата си двете си червенобузи дечица и не се усмихна, докато не видя Уили да се смее и да върти отрицателно глава. Отново отказ.
Тринидад и Съдника безуспешно бяха преполовили списъка си, когато над хълмовете се спусна здрач. Прекараха нощта в някакъв крайпътен хан и на другата сутрин пак потеглиха на път. Каруцата им не беше се сдобила с нито един пасажер.
— Като си мисля — подметна Тринидад, — иде ми наум, че да вземеш временно няколко дечица за Коледа е все едно да се мъчиш да вземеш вишневото сладко на човек, който се готви да намаже топлите си палачинки.
— Вън от всяко съмнение е безспорният факт — отбеляза Съдника, — че в този период от годината връзките в семейството се заякчават и отстояват.
В деня преди Рождество изминаха трийсет мили и спираха напусто четири пъти. Навсякъде децата се котираха много високо.
Слънцето вече клонеше на залез, когато жената на един железничар притули зад гърба си своето драгоценно чедо и каза:
— Знам една жена, която току-що пое гостилницата в ж.п. възела Гранит. Чувам, че имала момченце. Може пък и да ви го отпусне.
В пет часа следобед Тринидад спря мулетата си пред гара Гранит. Влакът тъкмо беше заминал с товара от утолили глада си пътници.
На стъпалата пред гостилницата видяха кльощаво десетгодишно момче с кръвнишки поглед, което пушеше цигара. Странстващите гладници бяха оставили помещението в пълен безпорядък. На един стол се беше отпуснала изтощена младичка жена. Лицето й носеше изострените черти на грижата. В нея имаше някаква нявгашна хубост, която никога нямаше да я напусне докрай и никога нямаше да се върне докрай. Тринидад изложи целта на посещението си.