— Да, по изисканото ви държане си личи, че сте студенти. Бъдете ни добре дошли! Седнете тук при нас на тази маса и ни кажете какво ви се яде!
Разтърсих ръката му и по възможно най-сериозния начин му отвърнах:
— Въпроса вие инак поставете… и истината тозчас научете… за всеки видно е, че ние… не гладни сме, а ни се пие!
Францел стреснато отстъпи две крачки назад, ококори очи и смаяно попита:
— Ка… ка… какво? Не гладни… сте, а ви се… пие? Искате нещо за пиене? Добре! Какво да ви донеса?
— Туй, що иска нашата душица… е ей онази вкусна мътеница… чудесно питие, о, да, обичано в селото и града… не щем ни вино, нито бира… а мътеница колко чашата побира!
— Душица… мътеница… бира… побира! Я ми кажете, да не би да сте поет, истински професионален поет?
— Поет съм, да, но не за всеки… измислям често рими леки… но за добрия Франц аз незабавно… стихотворение измислих славно… понеже той е умен и отбира… от туй изкуство, както и от бира… дайте ни вий мътеница, не ракия… за здравето на Франц ще я изпия!
За моя радост и Шарана побърза да се намеси:
— За поздрав на стопанина и тази къща… и аз със радост чашата обръщам… но изпия ли я аз във ваша чест… я искам пълна пак в ответен жест!
Изпихме чашите и му ги върнахме. Изглежда, той не успя веднага да схване какво огромно щастие го бе сполетяло с нашето запознанство, но после францел изведнъж захвърли празните чаши върху канапето в ъгъла, улови ни за ръцете и ни задърпа към масата.
— Ами, как ли не, мътеница! Дайте вино, вино! Дошъл ни е на гости не само един поет, а двама! Fama crescit eundo [9]! Каква изненада, каква радост! Ана, донеси вино, вино! Знам какво трябва да се поднесе на такива духовно извисени господа! Сядайте, сядайте смело, понеже нали ви е известно — habenti dabitur et abundabit [10]!
Аз седнах, но махнах с ръка и възразих:
— О, не, не вино ни носете… а мътеница, ала запомнете… че мине ли ми жаждата, за Бога… и вино да си пийна аз ще мога!
— Е, тогава нека да е мътеница, нямам нищо против. Щом не желаете нещо друго. Но после ще трябва да ми разрешите да гледам на вас като на най-специални мои гости. Естествено не е нужно да плащате каквото и да било.
Шарана ми хвърли скришом един поглед, а след като не му обърнах внимание, здравата ме изрита под масата, което бе къде-къде по-красноречиво. Последва една доста бурна сцена. Посетителите, които до преди малко си бяха глътнали езиците от смайване, отново си възвърнаха способността да говорят. Онези от другата маса се приближиха и ни предложиха чашите си с бира, но ние им отказахме. Едновременно всички ни заговориха и всеки искаше да бъде чут и да получи отговор. Отвръщахме им в рими, което така впечатли францел, че той даде на жена си следното нареждане:
— Слушай, Ана, тези високоуважаеми господа няма да спят в обикновените легла за посетители, а ще отидат в специалната гостна стая, където е стъкленият шкаф. Знам какво значи да си образован — corvus corvo nigredinem obicit [11]!
Неговият латински ми доставяше невъобразимо удоволствие. Тъй като той цитираше само поговорки и мъдрости, силно подозирах, че ги е прочел в някой стар учебник и ги е запомнил, за да ги пуска понякога при удобен случай и така да може да минава за латинист. Беше запомнил латинските думи, но не и смисъла им и ето защо човек не биваше да се учудва, че най-често ги използваше не на място и казаното нямаше никакъв смисъл.
Последвалият разговор се водеше от нас в рими, а ханджията го «подправяше» с най-невероятните латински сентенции и думи, което обаче, както по всичко личеше, на повечето гости направи изключително впечатление. Не успяхме да научим кое училище бе посещавал и докъде бе стигнал в образованието си. Изглежда, той си имаше причини да не говори за това, а ние не проявихме чак такава бесцеремонност да му задаваме подобни въпроси.
Но не бива да пропусна да разкажа една дребна случка. Нейде по пътя моят Карпио беше забелязал, че един гвоздей от подметката на ботуша му го боде по стъпалото и за да се предпази, беше събул ботуша си и на съответното място бе подложил някаква многократно сгъната хартия. В този момент той усети, че пиронът е пробил и хартията и пак му причинява болки. Шарана довери тази неприятна работа на един от присъстващите, който се оказа обущар, и тъй като той прояви готовност да подбие връхчето на гвоздея, моят приятел събу ботуша си, за да го даде на своя избавител от това страдание. И точно тогава оттам изпадна нагънатата хартия, която бе пострадала доста от проникналата в ботуша вода и имаше направо жалък вид. Приличаше на стар, похабен и оръфан лист с валутния курс. Когато я вдигнах, забелязах, че по нея има нещо написано, само че вече не можеше да се разчете. Обаче все още доста ясно различимият училищен печат ми подсказа колко важен документ държах в ръката си. Подадох го на приятеля си с думите: