— Мътните го взели! Карпио! Който го направи, ще е голям негодник!
— Негодници колкото щеш!
— Но би трябвало да притежава фалшиви документи!
— Фалшиви документи колкото щеш!
— И да е невероятен лъжец!
— Лъжци колкото щеш!
— Би трябвало да познава и теб, и семейството ти, да е запознат с подробности от живота ви!
— Такива хора има колкото щеш! Сам виждаш, че с твоите контрадоводи няма да успееш да ме биеш. Не, не, няма да допусна да ми отмъкнат изпод носа такова наследство. Трябва да знаеш, че моят роднина живее в една местност, която е истинско Ел Дорадо.
Аха! Ето ти на първия фишек! Бях убеден, че Шарана няма да може да заспи, преди да изстреля и другите два фишека.
— Чу ли? — попита ме той.
— Да.
— Там е едно истинско Ел Дорадо.
— Грешиш!
— Греша ли? Как така?
— Би трябвало да кажеш: едно истинско Дорадо. Ел е граматическият член за рода.
— Какво ме интересува граматическият член, щом казаното е вярно! Нали знаеш какво значи Ел Дорадо?
— Да.
— Една страна или местност, пълна с чисто злато и скъпоценни камъни. Тогава можеш да си представиш, че моят роднина е милионер.
Милионер — фишек номер две! Тъй като не отговорих, след малко той попита:
— Спиш ли вече?
— Не, но ми се иска да спя.
— Тогава почакай само още миг! Трябва да ти кажа, че моят роднина няма близки.
— Няма ли? Щом ти е роднина, значи все пак има!
— Че кои са те?
— Ами ти и твоето семейство.
— Ах, тъй, да… вярно! Но ние сме единствените му роднини. Знаеш ли какво следва от това?
— Какво?
— Че можем да се смятаме за негови единствени наследници. Ясно ли ти е?
Единствени наследници — фишек номер три. Вече и трите бяха изстреляни и вероятно приятелят ми щеше да ме остави на спокойствие.
— Това ми е ясно — отвърнах аз, — но нещо друго не проумявам.
— Какво?
— Че ме смяташ за единствения си истински приятел и въпреки това пред мен мълчиш също така, както и пред всички останали твои връстници от мъжки пол.
— Правя го за твое добро.
— Как така?
— Ти си много свястно и честно момче и именно заради това искам да те предпазя от изкушения.
— Глупости!
— Слушай, не са никакви глупости! Щом като в някое Ел Дорадо живее един милионер, чийто единствен наследник човек може да стане, то това само по себе си е такова страхотно изкушение, че съществува опасност дори и най-верният ти приятел да му се поддаде. Обичам те повече от всички други хора и именно тази обич е причината, която ме кара да те предпазя и от най-малкото изкушение.
— Тогава ме предпазвай и мълчи! Лека нощ!
— Приятни сънища!
Отново изминаха няколко минути и тогава Шарана пак попита:
— Още ли си буден?
— Не, спя!
— Но трябва да ти кажа още нещо. Току-що ми хрумна, че…
— По това време не бива нищо повече да ти хрумва! — прекъснах го аз. — Искам да спя!
— Но то е съвсем кратко!
— Кратко или не, все ми е едно! Ако не ме оставиш на мира, ще смъкна от горе едно парче шунка и ще го запокитя по главата ти!
— Хайде, скъпи Сафо, направи го! Сигурно е, че няма да го окача пак горе съвсем цяло, защото чувствам страшен глад. Той изведнъж ме нападна и сега обикаля около мен в леглото ми като ревящ лъв.
— Ах, щом имаш в леглото си ревящи лъвове, значи съм спасен.
— Спасен ли? Какво искаш да кажеш?
— Тогава ще си имаш толкова много работа с тези зверове, че навярно няма да се занимаваш с мен.
— Е, ако ревът им не те събуди, спи спокойно. Няма повече да ти досаждам.
Шарана удържа на думата си. Аз заспах, но само след около половин час отново отворих очи, защото чух моят приятел страхливо да вика:
— Сафо, Сафо, събуди се! Събуди се и ме свали! Бързо, бързо!
Гласът не идваше откъм леглото му, а нейде отвисоко.
— Къде си? — попитах аз.
— Вися горе под тавана. На един салам. Запали свещта! Дотогава все ще съумея да се задържа. Столът се прекатури.
Значи Шарана висеше на някакъв салам! Не можах да не се
разсмея.
— Но, човече, ако ти е омръзнал животът, все пак не е речено, че трябва да се обесиш тъкмо на някой салам!
— Стига тъпи вицове, ами побързай, иначе връвта ще се скъса.
Запалих свещта и вече можех да огледам положението. Моят приятел действително висеше на един колбас или по-скоро не на него, а до него. Под краката му се намираше разстланата пухена завивка, а върху нея — прекатуреният стол.
Тук трябва да отбележа, че тази стая беше по-висока от обикновените селски стаи и че повечето от завинтените на тавана й куки бяха дебели колкото и куките за закачване на тежките газени лампи. На една от тях висеше дебел бабек, на който Шарана беше хвърлил око. На куката висеше и четирикратно скатаната връв, която Шарана държеше с две ръце, докато другият й край беше прекарал под едната си мишница. Така той висеше по-на-високо, отколкото е могъл да достигне върху вече преобърнатия стол, нещо, което отначало не бях в състояние да си обясня. Впрочем, той не беше лош гимнастик, защото в противен случай нямаше да може да издържи в това положение толкова дълго и да дочака помощта ми.