— Нищо нямаше да видят! — бързо ме прекъсна той.
— Нали се канеше да отрежеш парче от него?
— Не.
— Целия ли щеше да го изядеш?
— Не, макар да съм толкова гладен, че съм готов да унищожа и два такива големи бабека.
— Не си искал да режеш парче от него, не си искал да го изядеш целия, така ли? Та трета възможност изобщо няма.
— За едно тъй безобидно и охранено пеленаче като тебе наистина няма, но гладният лъв, който ревеше преди малко в леглото ми, може всекиго да направи изобретателен. Бях скроил чудесен план. Погледни само бабека! От всички страни е свързан с връв, и то с единствената цел да не се спука и разпадне при варенето в котела за колбаси. Мислех много внимателно да отстраня тази връв и да изрежа малък триъгълник в обвивката му. Там щях да направя дупка в бабека и да измъкна от съдържанието му толкова, колкото да нахраня лъва, който в момента използва стомаха ми като клетка на зверове. След като го наситех, се канех да… хмм!!
— Какво си се канел? Казвай де!
— Драги монголецо, нали все пак разбираш, че бабекът трябваше да бъде напълнен с нещо друго!
— Естествено! Но с какво? Любопитен съм да чуя.
— Е, ами наоколо няма нищо друго за ядене освен онези сладкиши. Ако бях отрязал парче от тях, щяха да забележат, нали?
— Е, да, за съжаление всичките сладкиши са цели. Никой не е нарязан.
— Хмм, знаеш ли, Сафо, който реши да се нахвърли върху сладкишите, ще трябва направо да изяде един цял. Това няма да бъде открито толкова лесно, колкото, ако например отрежеш само едно парче.
— Слушай, Карпио, да не би да кроиш нещо подобно? Изправя ми се косата!
— Нямам такова намерение. Аз съм почтен човек, нали го знаеш!
— Да, почтен човек, който прави дупки в чужди колбаси. И така, с какво мислеше да го напълниш?
— Със… със… забелязах, че във възглавницата ми има малка дупка. Изглежда, калъфът леко се е разпрал, защото отдолу излиза перушина. Подозираш ли вече нещо, Сафо?
— Карпио, човече, крадецо на салами и перушина! Каква идея! Искал си да натъпчеш в бабека пух от възглавницата?
— Да, пух от възглавницата — гордо отвърна той.
— Какъв порочен и пропаднал свят! Тази мисъл е толкова долна и злостна, че чак тръпки ме побиват! Представям си как добрият Францел и жена му седят на масата и почват да режат от бабека. Изведнъж се разхвърчава перушина! Какви ли физиономии ще направят само! Каква ли духовна сила и прозорливост ще похабят, за да разкрият причините за туй чудо, че някаква свиня не е имала четина, а перушина!
— Те лесно щяха да разкрият загадката, защото скоро щяха да намерят къде съм изрязал триъгълното парче в обвивката на колбаса, но едва ли щяха да хвърлят вината върху нас.
— Върху нас! Ето това ме възмущава толкова много, а именно, че при разкриването на злодеянието и аз, невинният, щях да се изложа на опасността да ме вземат за крадец.
— Успокой се, уважаеми мой скъпи приятелю! Твоята съпротива е тъй голяма само защото не си гладен. И така, щях да натъпча бабека с пух, внимателно щях да залепя отрязаната кожица обратно където си е била и пак щях да овържа целия колбас с връвта. И заемеше ли отново старото си място на родната кука, тогава дори и посред бял ден нямаше да си личи, че в среднощна доба по такъв начин съм нахранил моя ревящ лъв. За съжаление от цялата работа нищо не излезе и на този звяр не му остава нищо друго, освен да гладува.
— Вече е три часът през нощта, ще трябва да издържиш до сутрешното кафе. Ако беше казал на Францел още преди да си легнем, че си гладен, отдавна щеше да си в обятията на Морфей като сит и доволен гражданин. А така, бичуван от фуриите, няма да можеш да заспиш чак до зазоряване.
— Как ми се иска да усетиш по гърба си бичовете на фуриите! Аз се отказвам от тях, понеже и бездруго този глад ми стига. Хайде да си лягаме да спим!
— Да, прибирай прочутите си «върви за из път»! Изправи стола на собствените му крака и постави пухената завивка на мястото й! И ще ти кажа още нещо: събудиш ли ме пак, за да те свалям от някоя кука, ще преживееш голямо разочарование. Ще те оставя там, където си, и ще продължа по пътя си без твоето изгладняло присъствие.
Духнах свещта и отново се върнах в обятията на Морфея, откъдето моят скъп приятел ме беше изтръгнал толкова безцеремонно. Когато се събудих, беше вече десет часът. Шарана лежеше на леглото си с отворени очи. Стенеше тихо и от глад беше пребледнял като платно.
— Но, Карпио, защо още лежиш? — попитах го учудено. — Изглежда, отново си буден, а? Защо, след като си толкова гладен, не си станал и не си слязъл долу да закусиш?