Выбрать главу

Той пое дълбоко дъх и простена:

— Аз… нямам апетит!

Този неочакван отговор ме накара незабавно да скоча на крака и да подхвърля на щателен оглед всички опушени и неопушени колбаси. Не открих никакви доказателства за моите подозрения.

— Навярно си мислиш, че пак съм ставал и съм се занимавал с тези окачени по тавана неща, а? — попита ме той някак уморено. — И през ум не ми е минавало. Сафо, казвам ти, че миризмата на всичките салами и шунки ми е вече противна.

— Наистина ли? — попитах го смаяно.

— Да. Честна дума! Не бих могъл да изям и една хапка от тях.

— Нищо не разбирам.

— Защото не знаеш в какво състояние се намирам. Нима не ти е известно, че има хора, които, веднъж щом им е минал гладът, после дълго не са в състояние да хапнат каквото и да било? Просто като че ли са се натъпкали до гуша.

— С перушина ли?

— Стига тъпи вицове! И аз съм като тях, натъпканите. Това, че тази нощ допуснах така да ми мине гладът, няма да ми се отрази добре. Повярвай ми, чувствам вътрешностите си така, сякаш всичко в мен се е слепнало! Кой знае колко дълго няма да мога да ям! Тялото ми е като вцепенено. Едва мога да си поема дъх.

— Но тези признаци се срещат и в случаите, когато човек преяде.

— Нищо не разбираш. Това са признаци на много силен глад, преминал, без да си сложил залък в уста.

— Често съм гладувал и аз, но никога тялото ми не се е вцепенявало, нито съм имал оплаквания, свързани с дишането.

— Цялата работа иде оттам, че двамата сме различно устроени. Моят глад е лъв, а твоят — носорог, а това са две животни, които спадат към различни видове. Сега аз ще…

Тук той беше прекъснат, защото францел почука на вратата и ни подкани най-сетне да слезем долу, иначе кафето съвсем щяло да изстине.

— Най-добре е да остана в кревата — въздъхна моят приятел. — Сякаш имам олово в крайниците си. Ела, помогни ми, издърпай ме да се изправя!

Изпълних молбата му. Той наистина изглеждаше зле. Страните му бяха силно хлътнали и пепелявосиви. Гледаше втренчено в една точка.

— Слушай, Карпио, по-добре да идем на лекар! — предложих му аз. — Невъзможно е състоянието ти да се дължи на гладуване. Имаш вид на човек, когото го хваща някаква болест.

— Глупости! — усмихна се той едва-едва. — Няма да допусна да се разболея. Ще се оправя. Нали се познавам. Само ми помогни, защото ми е трудно да се наведа.

Аз се приготвих бързо, но Шарана много ме забави. Държеше се така, сякаш не можеше нито да се обърне, нито да клекне. Никога не го бях виждал толкова непохватен. И по стъпалата слезе тъй бавно, като че коленете му се бяха схванали.

Нашият Францел седеше заедно с жена си в голямата стая за посетители вече на втората сутрешна закуска. Ханджийката имаше вид на току-що разцъфнала роза и ни поздрави с такава любезност, която доказваше, че гостоприемството й беше съвсем неподправено. Изобщо не ни позволиха да отворим дума за тръгване. Научихме, че на францел му се налагало да иде с шейната до Мария Кулм и за двамата бе съвсем естествено да ни вземе със себе си. И през ум не ни мина да възразим. Когато ти предлагат нещо с удоволствие, приеми го и ти с удоволствие. Радвахме се, че щяхме да видим това прочуто място за поклонение.

За съжаление моят болен приятел не бе в състояние да изрази радостта си като мен. Той изпи само глътка кафе, без да хапне нищо. францел го наблюдаваше, като не преставаше да клати глава. Не му се вярваше, че незадоволеният навреме глад може да доведе до такава пълна загуба на апетит.

Осведомих се за тримата посетители от снощи.

— Неблагодарници! — кратко отвърна ханджийката. На въпроса ми защо да са такива, Францел поясни:

— Когато станахме, те си бяха вече отишли. Накарали слугата да им отвори портата.

— Значи е станало както си мислех! Предсказах ви го още снощи, когато жената ни каза «сбогом» вместо «лека нощ».

— А чуйте сега и най-важното: когато жена ми погледнала в стаята, където нощуваха, видяла, че са оставили на масата подарените дрехи, сладкиша, салама и даже моите 5 гулдена. Не са пожелали да вземат каквото и да било.

— Пет гулдена ли? Ами шестия? — Само моите пет. Задържали са вашия гулден. Какво ще кажете за подобна неблагодарност и невъзпитание?

По онова време все още бях твърде млад и нямах право да твърдя, че познавам хората, но въпреки това ми мина мисълта, че ако бях на мястото на жената, вероятно и аз самият щях да постъпя по същия начин. Разбира се, предпочетох да не казвам гласно мнението си, но през целия ден тези клети хорица не ми излизаха от ума. Как ми се искаше да ги догоня, за да им призная колко много ми беше допаднала постъпката да оставят всички подаръци! При тяхното отчаяно положение отказът от тези неща беше такава жертва, която за съжаление нашите домакини не бяха в състояние да разберат и оценят.