— Жалко, много жалко! Харесвате ни и разчитахме, че ще прекарате при нас още ден-два. А останете ли тук поне и утре, е твърде възможно жената да дойде да потърси билетите.
— От къде на къде?
— Ами щом забележи, че ги е изгубила, бързо ще се върне, за да провери да не би да са тук.
— Съмнявам се, защото сигурно ще си помисли, че са изпаднали нейде по пътя. Ако не е била твърдо убедена, че ги е взела на тръгване оттук, навярно вече щеше да се е върнала при нас.
— Възможно е да е така. Значи наистина сте решили, въпреки проявената неблагодарност от тези хора, да хукнете подир тях и да ги намерите в Граслиц?
— Да. Онова, което за вас е неблагодарност, може би е последица от причини, останали и за вас, и за нас неизвестни. И тъй, ще направим един поход до там, защото се нуждаем от движение. Както вече споменах, безразлично ни е накъде ще полетим. Затова нека полетим към Граслиц!
— Е, чак за летене едва ли може да става дума, понеже започва да вали сняг и ако продължи така цяла нощ, утре всички пътища и пътеки ще са затрупани.
— Сега-засега това не ни тревожи. Единствената ни грижа е дали ще ни поверите плика с билетите.
— Че защо не? На такива свестни момчета като вас човек може да има доверие, а и изобщо се радвам, че ще се отърва от тези неща.
— Тогава утре тръгваме веднага щом се развидели. Надявам се, че все ще намерим някой човек, който да ни опише пътя.
— Няма нужда да търсите други хора, защото аз съм от Блайщат и много добре знам тези места. После ще ви начертая пътя върху хартия, която ще вземете.
— Съгласен!
— По-полека! — обади се Шарана. — Държиш се така, сякаш си само ти на този свят! Но и аз съществувам, почитаеми Сафо!
— Знам. Но мислех, че трябва аз да говоря, понеже ти, изглежда, си беше глътнал езика, а и освен това бях убеден, че няма да имаш нищо против, щом става въпрос да върнем имуществото на онези клети хорица.
— От само себе си се разбира, че ще участвам и аз, само не знам дали моят изтощителен вълчи глад ще ми разреши още утре да предприема един толкова труден и изморителен поход.
— Тъкмо това не бива да ви тревожи — намеси се Францел развеселено. — Известно ми е едно сигурно средство, което до сутринта ще ви изправи на крака. Но ще трябва да го вземете още тази вечер.
— Какво е то? — любопитно попита Шарана.
— Четири-пет парчета сладкиш с извара.
— С… из… ва… ра? — проточено рече моят приятел и потръпна. — Сигурно ще умра на място, ако причиня на стомаха си ужасното страдание да изям макар и едно-единствено парче.
— Но аз съм убеден, че по-рано съвсем не сте изпитвали отвращение към този вид сладкиши.
— Преди и сега, това са две съвсем различни времена. Нали знаете латинската поговорка за променящите се времена и хора?
— Разбира се, че я знам. Тя гласи: saepe luet porci facinus porcellus adulti. [21] А ако сега не искате да хапнете нещичко, то ще ми разрешите да се погрижа поне докато сте на път да не страдате от глад. Сега ще донеса хартия и ще ви начертая откъде да минете.
След като свърши тази работа и подробно ни обясни в каква посока да вървим, отидохме да спим. Горе забелязахме, че долапът със сладкишите не беше вече в стаята ни. Това обстоятелство не ми направи никакво впечатление, понеже и бездруго сладкиши не е обичайно да се съхраняват в спално помещение. Моят приятел се обади:
— Няма значение. Ще спя толкоз по-добре, щом не ми се налага да вдишвам миризмата на този сладкиш с извара, който ми е тъй неизказано противен.
След като на другата сутрин си изпихме доста рано кафето, ханджийката ни донесе голям тежък пакет с провизии за из път. Францел ни даде плика с корабните билети и един друг, по-малък плик.
— Нека не се сбогуваме сега кой знае колко тържествено, защото съм убеден, че на връщане пак ще се отбиете при мен. А дотогава ще ви дам един малък спомен от мен. Още от идването си вие така ни засипахте с рими, че пред вас се почувствах като някакъв малък хлапак. Затова нощес, докато спяхте, седнах и си дадох труда и аз да измисля някоя и друга рима. Изминаха може би около два часа, преди да свърша с тази работа. Вижте дали струва нещо. Но не отваряйте плика, преди да напуснете града! Ще ми позволите ли да ви дам още няколко пури, както и няколко парчета от сладкиша с извара?
При тези думи Шарана, който вече се чувстваше доста добре, протегна отбранително и двете си ръце и извика:
— Никога през живота си няма повече да пуша, а ако желаете да запазя за вас благодарствен спомен, то не изговаряйте повторно другата дума, докато сме все още в странноприемницата ви!