Моето последно пътуване бях предприел заедно с този най-благороден човек измежду индианците. Тръгвайки от Рио Пекос, ние прекосихме Тексас и през индианската територия се насочихме към Мисури, откъдето той продължи да язди към планините, за да вземе нъгитс [23], а аз трябваше да изчакам завръщането му. Тъй като много мои читатели са ми задавали въпроса какви са били «парично-финансовите» отношения между мен и Винету, използвам случая да изясня някои неща.
Както по-рано, така и до ден-днешен, все още често се говори, че индианците знаят къде има големи златни находища, които нито те самите експлоатират, нито ги издават на белите. И най-мъчителната смърт не можеше да ги принуди да споделят тайната си с когото и да било. Но тук не става дума за обикновени мъже, а за хора, които произхождат от стари изтъкнати родове, където има обичай такива тайни да се предават от баща на син, но никога и на някой друг семеен член, а камо ли да се издадат на бледолик. Трябва още да се знае, че чувството за семейна принадлежност, а оттам и гордостта от необикновения, знатния произход, съвсем не е непознато за индианците. Вярно, че твърде често това чувство им се отрича, но който го прави, само издава своята неосведоменост и без да се замисля, повтаря като папагал твърденията на потисниците на червенокожата раса, които разпространяват подобни измислици само за да представят собствените си жестоки дела в по-малко осъдителна светлина. Сред червенокожите племена има прочути родове и се смята за голяма чест да се числиш към тях. Този факт не се променя ни най-малко от обстоятелството, че индианците нямат фамилни имена в нашия смисъл. В това отношение те са в същото положение, както, да речем, някои народи от древността или пък от съвременния Ориент, които също не са имали или нямат фамилни имена и въпреки това се числят към стари родове, прочули се в световната история.
Винету можеше да изброи дълга редица от своите прославени прадеди, които до един са били вождове. Той бе запознат с дейността им, знаеше всеки техен подвиг и бе получил от тях в наследство тайната на не едно и две златни находища, но и най-страшните мъчения нямаше да могат да го принудят да я издаде на когото и да било. Аз бях единственият, пред когото той бе правил леки намеци по този въпрос. Освен това Винету сам притежаваше несравнимо остро зрение и необикновено проницателен поглед за подобни находища на благородни метали. Знаех, че по време на многобройните си скитания от едно племе до друго и самият той беше откривал места, където се намираше злато или сребро. В такива случаи апачът често бе губил по цели седмици, за да прави тези места непристъпни или поне да ги прикрива така, че някой друг би могъл дълго да стои съвсем наблизо, без ни най-малко да подозира, че се намира пред огромно богатство.
Точно такива места посещаваше Винету, когато имаше нужда от пари. В Дивия запад това никога не ставаше, защото там чрез лов се сдобиваше с месо за храна, а и винаги можеше да разчита, че във всеки бивак или вигвам на приятели щяха да го посрещнат като добре дошъл гост. Но когато се наложеше да посети някой форт или пък селище, за да си купи муниции, или ако предприемеше далечно пътуване до «цивилизованите» райони, тогава му трябваха пари и той винаги предварително се запасяваше с нъгитс, които разменяше срещу монети или срещу «хартийки с изписани по тях числа».
Всъщност излишно е да споменавам, че в такива случаи кесията му беше отворена и за мен, ала това не ставаше кой знае колко често, защото аз не спадам към онзи тип хора, които завързват приятелства само за да извличат полза. Изпадна ли в нужда, аз по-скоро ще се обърна за пари към непознати, но никога и към приятели, понеже от опит, събиран от общуването ми с иначе съвсем свестни хора, знам, че паричният заем е истински убиец на приятелства. Каквото и да ми говорят другите, оставам твърдо убеден в следното: някой човек може да е колкото си иска доброжелателно настроен към мен, може да изпитва колкото си ще огромно уважение към мен и може да е колкото си иска твърдо убеден в моята платежоспособност, но въпреки всичко, щом поискам от него сто или петдесет, или пък само двайсет марки назаем, върху красивата лъскава повърхност на нашето приятелство веднага пада една малка капчица и не след дълго там остава петънце ръжда. Истинското приятелство винаги е готово за най-големи жертви, а приятелството между Винету и мен би пожертвало дори и живота на единия или на другия. Тази жертвоготовност представлява нещо възвишено, нещо свято, докато вземането на пари назаем е нещо от ежедневието ни, нещо толкова земно и прозаично, че би трябвало да се избягва между приятели и… и да става, да речем, само между двама бедни като църковни мишки ученици и милия францел от фалкенау.