Вярно, че когато Винету плащаше и за мен, това не можеше да се нарече «заем», а и неговите нъгитси не му струваха нищо. Но щом се отнася за друг човек, ако ще да е и най-добрият ни приятел, думата «плащам» придобива едно по-различно звучене, отколкото когато плащаш за самия себе си. Ако ме вземаше и мен до въпросния «плейсър» [24] и ми разрешаваше да напъхам в джоба си толкова нъгитс, колкото ми бяха необходими, е, тогава — добре. Но онова, което той имаше в своя джоб за мен, не бяха вече ничии или общи нъгитс, а бяха негово злато, негови пари. И когато Винету ги харчеше за мен, аз все имах чувството, че не бива да присъствам, че трябва да изляза, за да не гледам как плаща. Именно това чувство ме караше да търся начини по възможност да съм по-независим от неговите нъгитси.
Щом се озовяхме в някое населено място, където имаше пощенски връзки, аз незабавно се превръщах от уестман в писател. Вестниците с удоволствие приемаха моите работи и веднага ми плащаха, и то добре. Точно тези хонорари ми даваха възможност да бъда независим и точно тези вестникарски пари са в основата на осъществените от мен пътешествия. Винету чувстваше и разбираше нещата също като мен. На него никога и през ум не му е минавало да ми прави и най-малкия намек, че това писане за пари е съвсем излишно. Даже често, когато заплащането на труда ми не бе последвало незабавно и въпреки че всъщност не сме имали никакво излишно време, той най-търпеливо е чакал заедно с мен, докато си получа парите. И после се е радвал така, сякаш самият той е авторът, и то автор, останал съвсем без средства. С голямо удоволствие си спомням и до днес как вождът на апачите скастри един богат плантатор, чието момче бях извадил от водите на Мисисипи. Та понеже заради износеното ми прерийно облекло ме беше взел за някой окаян клетник, този човек се опита да ме възнагради с определена парична сума. Но Винету веднага застана между двама ни и докато очите му мятаха гневни мълнии, той каза:
— Нима може да се заплати с пари живота на един човек? Аз съм Винету, вождът на апачите, а този джентълмен е моят приятел Олд Шетърхенд. Той можеше да притежава милиони, ако ги приемеше от мен. Но не ги желае. А ти му предлагаш тези мизерни долари! Прибери си ги, ти сам се нуждаеш от тях!
И тъй заедно с Винету бяхме стигнали до Мисури, и то до Сейнт Джоузеф, където на времето имаше пет вестника, между които и един на немски език, а съществуващата връзка със Сейнт Луис, респективно с редакторите на тамошните вестници, бе толкова добра, че нямаше нужда да чакам още дълго, за да се изпълнят писателските ми въжделения. Бяхме се разделили с Винету — както вече споменах, апачът отиде да вземе нъгитс, понеже имахме намерение да прехвърлим Мисисипи и да се отправим на изток. А за тази цел естествено ни трябваха пари. Нямах представа къде точно бе отишъл вождът на апачите. Беше казал само, че след две седмици пак ще се присъедини към мен.
В онези години Сейнт Джоузеф беше западната крайна станция на железопътната линия Ханибъл — Сейнт Джоузеф и сред неговите седем хиляди жители имаше около две хиляди немци. Необходимо бе само едно съвсем кратко съобщение, че Олд Шетърхенд е в града, и всички собственици на «нюзпейпърс» [25] дойдоха и поискаха да им напиша статии. Задоволих всички желания за три дни и с получените пари си купих далеч по-изискани дрехи и бельо за пътуването ни на изток. Веднага се издокарах с новото облекло, защото тежките и неудобни траперски дрехи от кожа на лос много ми пречеха, докато пишех. После поработих и за Сейнт Луис, като помолих хората да ми изпратят спечелената сума в Уестън, накъдето смятах да се отправя, за да изчакам връщането на Винету, а и да изкарам още някоя и друга пара.