Този град, една трета от чиито жители са немци, се намира в един много богат стопански район, съвзел се икономически предимно благодарение на пристигащите преселнически кервани. По онова време там имаше пет църкви, две от които бяха немски. Немците в града живееха много уреден и заможен живот, имаха няколко дружества, а дори бяха организирали и ловна дружинка.
В Сейнт Джоузеф нямах нито минута спокойствие. Поканите от различни страни буквално валяха и тъй като, за да мога да работя, не им обръщах внимание, то самите хора започнаха да идват при мен, за да ме молят да им разказвам за живота ни в Дивия запад. Това не ми харесваше особено и за да не се повтори същото и в Уестън, реших там да премълча името си. Понеже конят ми бе познат на мнозина, а и навсякъде привличаше вниманието на хората и можеше да ме издаде, аз го поверих на грижите на един фермер и с параход по Мисури отпътувах от Сейнт Джоузеф, след като се бях доверил единствено на моя хазаин и му бях казал къде мога да бъда намерен в случай на нужда.
Тук трябва да подчертая, че от дълго време не бях имал толкова приличен външен вид, както в новите си дрехи.
Оръжията, колана с патроните, както и останалите предмети от екипировката си бях опаковал добре, така че много по-лесно щяха да ме вземат за всичко друго, само не и за уестман, който съвсем наскоро с опасност за живота си се е промъкнал през териториите на враждебно настроените команчи и кайови.
Когато стигнах в Уестън и се осведомих за някое място, където можех да намеря по-хубав подслон, ме насочиха към един хотел, който само според представите на американския Запад заслужаваше това название, но все пак за непретенциозни хора като мен беше достатъчно добър. Преди всичко търсех чистота и тъй като там я намерих, реших да остана в него през цялото време на престоя си в Уестън.
Стопанинът беше немец, а жена му бе едно дружелюбно същество, което просто блестеше от чистота. Когато влязох в помещението за посетители, келнерът също ме заговори на немски. Обръщаха се към него с «оберкелнер» [26], макар да нямаше друг обслужващ персонал.
Този млад около двайсет и осем годишен мъж беше изключително дребно и слабичко човече. Стигаше ми само до рамото, ала затова пък имаше толкова по-внушителни мустаци, на които, изглежда, много държеше, защото, когато нямаше друга работа, непрекъснато ги приглаждаше или засукваше. След като ме обслужи, той се върна при вестника си, в който преди това се беше зачел, и докато се занимаваше с него, нито за миг не престана да приглажда мустаците си ту наляво, ту надясно. Внезапно, явно изненадан, той силно извика, скочи на крака и се обърна към хотелиера, който, седнал близо до мен, безмълвно пушеше и ме наблюдаваше:
— Милорд, налага се да ви помоля днес и утре да ме освободите от работа!
Никога не бях чувал някой келнер да се обръща към работодателя си с «милорд». Дали обичаят в този хотел беше такъв, или дребното човече го правеше от прекалена учтивост?
— Точно днес ми искате отпуска? — попита хотелиерът. — Полудяхте ли? Отпуска, тъкмо когато ловците ще празнуват годишнината от основаването на дружинката си и ще има такъв бал с голяма тържествена вечеря!
— Съжалявам, милорд! — рече дребосъкът с поклон, с който искаше да подчертае съжалението си. — За вас съм готов да направя какви ли не жертви, обаче тази не! И то защото трябва да разговарям с него!
— С кого?
— С Олд Шетърхенд.
— Какво? Как? — възкликна съдържателят на хотела. — Олд Шетърхенд ли? Да не би да е тук, в Уестън?
— Не, но е в Сейнт Джоузеф.
— Откъде знаете?
— Пише го във вестника. Пристигнал е там преди няколко дни и веднага е написал някаква статия, която ще излезе утре.
Аха, значи хитрият издател на вестника обръщаше предварително внимание на читателите си върху моя разказ, за да продаде възможно повече бройки! Както е известно, американските вестници не разчитаха толкова на постоянни абонати, колкото на ръчната продажба по улиците.
— И затова ли искате да отидете до Сейнт Джоузеф? — попита го хотелиерът.
— Да.
— Че знаете ли къде живее?
— Не, но лесно ще науча.
— Нищо няма да научите.
— Защо?
— Защото изобщо няма да имате възможност да се осведомите за адреса му. Не мога да ви разреша да пътувате до Сейнт Джоузеф.
При тези думи келнерът направи повторно същия дълбок поклон и каза:
— Милорд, аз не само добре познавам дълга си, но и храня към вас най-голямата почит и най-голямото уважение, на които е способно сърцето ми, и все пак се виждам принуден да ви причиня болка със съобщението, че непременно ще предприема това пътуване.