— Какво си мислите за мене, милорд! Много добре знам, че стотина най-изпитани и заслужили уестмани ще сметнат за голяма чест възможността да придружават него и Винету по време на някое пътуване, а аз съм всичко друго, но не и уестман. Обаче съм сигурен, че щом чуе какво искам, в никакъв случай няма да ме изгони.
— Е, и какво ще искате от него?
Келнерът се изправи на крака, отново се поклони и каза:
— Разрешете ми, милорд, да ви осведомя по-подробно за моята личност. Казвам се Херман Рост, немец съм и по професия съм бръснар. Имах огромно желание да се посветя на медицината, но родителите ми бяха твърде бедни, за да ми дадат тази възможност. Ето защо избрах споменатата професия, която може да се нарече и един от подготвителните етапи, водещи към поставената цел. Тази цел ми беше непрекъснато пред очите, докато чиракувах, и винаги съм работил най-прилежно. Двама гимназисти, които живееха при моя работодател, ми помагаха да уча латински. Сега го знам поне толкова, колкото е необходимо за един лекар. Изхарчих мизерните си спестявания, за да си накупя съответните учебници и книги и използвах цялото си свободно време да усвоя съдържанието им. Не можех и да мисля да посещавам някой университет, защото нямах средства. Ако исках да следвам във висше учебно заведение, то това можеше да стане само в Америка. И така, заминах за Хамбург и за да не плащам за билет, се наех да работя на борда на един ветроход, който тръгваше за Ню Йорк. Тук в Щатите отново станах бръснар, но с тази разлика, че успях да си уредя в същото време да посещавам Колумбия Колидж. Милорд, не ми се иска да ви досаждам с прекалено дълъг разказ. Достатъчно е да спомена, че преди половин година завърших университета в Сейнт Луис с добър успех.
Той направи кратка пауза, а аз му подадох ръка и казах:
— Всичко това ви прави чест, господин Рост. Признавам, че спечелихте уважението ми. Но как ви хрумна мисълта да станете келнер в този хотел?
— Вижда ви се странно, но за Америка това не е нещо необичайно. Аз съм медик, но не искам да чуя за такава медицина, каквато се практикува от нашите лекари. По-скоро споделям възгледа, че болното тяло, при условие че изобщо все още има някакви жизнени сили, няма нужда да приема чужди, често даже и отровни вещества, за да оздравее. Причинените от болестите смущения в човешкото тяло трябва да се отстраняват от самата природа, при което в никакъв случай не твърдя, че това мое схващане се отнася до всички болести и до всички лекарствени средства. Реших да вървя по този път и съм на мнение, че така наречените диви или нецивилизовани народи споделят моето убеждение, понеже именно те разчитат единствено на природата. Ето как в мен се породи идеята да отида в Дивия запад и при някое индианско племе да продължа изследователската си работа. Тогава още не притежавах необходимите средства и затова поех на път и стигнах до тук, където почнах да работя, изчаквайки удобен случай, за да се отправя към Запада. Днес прочетох във вестника, че Олд Шетърхенд е в Сейнт Джоузеф, и незабавно реших да се обърна към него. Може би ще ме вземе със себе си, а ако ли пък не, то ми е нужна само някаква препоръка от него или от Винету до някое приятелски настроено към тях племе, за да ми осигури дружелюбно посрещане от страна на индианците. Вие какво ще кажете, милорд?
— Наистина вече гледам на вас със по-други очи, отколкото когато за пръв път ви чух да казвате, че ще помолите Олд Шетърхенд да ви вземе със себе си. Бях убеден, че желанието ви няма да бъде изпълнено, още повече, като знам, че заедно с Винету се канят да се отправят не на запад, а на изток.
— На изток ли? Колко жалко!
— Но въпреки това го посетете! Поне няма да откаже да ви даде съвет, а ако и Винету е съгласен, не е изключено да получите от тях една препоръка във формата на тотем до някой приятелски настроен вожд. Най-добре ще е да си измолите такъв тотем за някое от подчинените на Винету апачески племена. Тогава можете да сте сигурен не само че ще ви посрещат добре, но и че ще ви помагат по всевъзможни начини и ще ви дадат какви ли не сведения. Това е моето мнение, а какво ще каже Олд Шетърхенд, е наистина съвсем друг въпрос.
— Но вие го познавате, милорд. Ще бъдете ли тъй добър да ми дадете едно препоръчително писмо до него, когато тръгна за Сейнт Джоузеф?
— Защо не? С удоволствие ще изпълня желанието ви, но не мога да ви обещая, че писмото действително ще има някакъв положителен резултат.
След тези думи той пак се изправи, поклони се три пъти и заяви:
— Моите най-покорни благодарности, милорд! Резултатът няма да закъснее. С ваше позволение, един вътрешен глас ми нашепва, че непременно ще получа тотем. Значи смятате, че един тотем за някое племе на апачите ще бъде най-полезен за мен, така ли?