— Вие… вие… вие ли сте авторът? — изсмя се той язвително. — Та лицето ви има такъв неоспорим овчи из…
По-нататък проповедникът не успя да продължи, защото му зашлевих такъв шамар, че събаряйки два стола, той се просна на земята. Но незабавно пак скочи на крака, светкавично измъкна от джоба си дълъг нож и се нахвърли върху мен. Посрещнах го с вдигнат крак и така го ритнах в корема, че той отново рухна на пода. Преди още да се беше надигнал, аз се озовах при него, с лявата си ръка го стиснах за врата, енергично го дръпнах да се изправи, с десницата си избих ножа от ръката му, залепих му още две звучни плесници, завлякох го до неговото куфарче и му наредих:
— Давай стихотворенията! Трябва да бъдат изгорени! Не ми ли се подчиниш веднага, ще ти помогна час по-скоро да го сториш!
На «божия» човек, изглежда, това му стигаше. И все пак той сякаш се канеше да се опъне, но аз го стиснах още по-здраво за врата, което го вразуми и накара да се подчини. Той извади книжките със стихотворенията от куфара, хвърли ги върху масата, ухили се и заплашително каза:
— Нямам нищо против, защото, ако бъдат изгорени против волята ми, ще трябва да се заплатят. Тук, в Запада, все още има справедливост!
— Да, тук все още я има! Вече ти показах и съм готов да продължа и по-нататък да ти го доказвам. Тъй, сега-засега свършихме и няма какво да си кажем повече. Внимавай да не се срещнем пак по този начин! Повторно може и да не се отървеш тъй лесно от ръцете ми. Запомни го, «набожен» лицемер такъв!
Пуснах го, взех стихосбирките и сам ги занесох в кухнята, за да се убедя с очите си, че всичките ще бъдат натикани в печката и изгорени. Когато се върнах в помещението за посетители, проповедникът не беше вече там.
— Прибра се в стаята си — каза хотелиерът с нотка на съжаление и ме измери с полуукорителен, полуизпитателен поглед. — Всичко стана тъй бързо и неочаквано! Отначало му говорехте толкова любезно, а после изведнъж хвърлихте книжките в лицето му. А след това последваха страхотните шамари и онзи силен ритник в корема, а и хватката за врата!… Не бях виждал подобно нещо. Беше просто като гръм от ясно небе!
— Да, такова нещо и аз не бях преживявал — съгласи се келнерът. — Всичко свърши за две кратки секунди, сякаш предварително е било упражнявано. С ваше позволение, милорд, един вътрешен глас ми нашепва, че вероятно сте научили това страхотно стискане на врата от Поразяващата ръка! В този случай сигурно на всеки обикновен човек дъхът му секва!
— Наистина ли изгорихте всички стихосбирки? — осведоми се съдържателят на хотела.
— Да — кимнах аз.
— Тогава навярно ще трябва да ги платите.
— Pshaw! [29] На този тип и през ум няма да му мине да ме привлече под отговорност.
— Значи действително сте авторът на това стихотворение, а?
— Да.
— Странно! Той нали каза… хмм! Та той е благочестив и почтен човек.
По лицето на хотелиера се четеше, че той вярва на този «благочестив и почтен човек» повече, отколкото на мен. Не се чувствах задължен да променям мнението му и само се осведомих:
— Познавате госпожа Хилър, за която се спомена тук, нали?
— Да.
— И тя ли е немкиня?
— По-скоро ми се струва, че е австрийка. Човек няма често възможността да разговаря с тези хора.
— Семейството самотно ли живее?
— Много. Мъжът й е ловец на животни с ценна кожа и работи за една голяма фирма в Сейнт Луис. През цялата година се свърта тук само за два-три месеца. Това време обикновено посвещава на жена си и сина си и рядко се мярка сред хората. Вие едва ли сте запознати със сегашното състояние на търговията с животински кожи, защото един човек, който пише стихотворения, няма време за такива прозаични земни неща. Тя отдавна премина разцвета си, тъй като дивечът се среща все по-рядко. Ловецът, който иска да направи добри сделки, сега трябва да рискува повече от преди и да прониква в най-опасните райони на Роки Маунтънс [30], където все още може да се направи добър улов, но където не могат да се избегнат и опасните сблъсъци с индианци. Някои от изкачилите се в планините така и не се върнаха. Но Хилър винаги е бил с късмет. Той има навика всяка година да събира група от ловци и трапери, които му се подчиняват във всяко отношение. На тези хора той плаща според времето, което му служат, а не според броя на кожите, значи независимо от това, дали в отделния случай му е изгодно, или не. Но все пак, изглежда, винаги си прави добре сметката, защото, каквото и да става, той винаги изпраща в Сейнт Луис големи количества кожи. Ловците направо се надпреварват да бъдат наети от него, а както по всичко личи, индианците изпитват към него уважение и респект. До това заключение може да се стигне, ако се съди по факта, че са му дали бойно име, което те нямат обичай да правят, ако става въпрос за някой най-обикновен човек.