— А вие знаете ли това име?
— Да. То е Нана-по. Не ми е известно значението му, нито пък на какъв език е. Самият Хилър никога не говори за тези неща.
— Думата е съкратена. Пълният й вариант гласи Нана-попавич и е или от диалекта на племето юта, или от диалекта на шошоните, които имат родствени връзки помежду си. Името означава нещо като «моят по-голям брат» и според обичаите на индианците представлява почетно прозвище. Тъй като племето юта живее в район, който не е богат на дивеч с ценна кожа, предполагам, че шошоните са му дали това име. Ловецът сигурно е в дружелюбни отношения с тях и с качествата си е спечелил уважението им, иначе те не биха го нарекли свой по-голям брат. Убеден съм, че жителите на Уестън могат да се гордеят със своя съгражданин.
— За всички тези подробности не сме имали никаква представа — призна съдържателят на хотела. И оглеждайки ме с учудени очи, той продължи: — Но вие показвате такива знания, каквито човек не би могъл да предположи, че имате. Уестман не сте, защото тези хора нямат умението така да се държат и да се движат в облекло като вашето. Но сте запознат с диалектите на червенокожите и в същото време пишете стихове. Навярно сте от ученото съсловие, а?
— Прав сте. Аз съм от тъй наречените драскачи.
— И как се казвате, моля? Ще ме извините за този въпрос, но все пак човек трябва да знае как да се обръща към вас.
Понеже не ми се искаше да издавам самоличността си, а не беше изключено фамилното ми име и тук да е известно като истинското име на Олд Шетърхенд, в бързината си приписах друго, доста близко по звучене:
— Името ми е толкова рядко срещано, че вие вероятно никога не сте го чували. Казвам се Майер.
— Майер ли? Вярно, че е много рядко срещано — засмя се той. — Но все пак съм го чувал, защото ще трябва да ви призная, че и аз нося същото име. Имахте ли нещо по-определено на ум, когато попитахте за семейство Хилър?
— Да. Заради стихотворението е, което написах преди много години. Онзи, който го е запазил толкова дълго, сигурно има някоя по-особена причина, тъй че е лесно разбираемо защо ми се иска да разбера коя е тази госпожа Хилър.
— Че посетете я тогава! Вярно, тя също живее тъй уединено като мъжа си, но едва ли ще е толкова неучтива да не ви приеме.
— Както чух, при нея живее и синът й, нали?
— Да. Както вече споменах, той е следвал за юрист, но никъде не постъпва на работа, а си стои у дома и така се е заровил в купищата книги, сякаш иска да ги научи наизуст. Но иначе срещне ли го човек, той се показва като любезен младеж.
Наистина беше така, както бях казал на хотелиера — обстоятелството, че тази жена бе пазила стихотворението ми толкова дълго, ми бе направило силно впечатление. Откъде бе попаднало у нея? Тя беше или немкиня, или австрийка. Дали пък не произхождаше от моя роден край? Дали бе донесла със себе си стихотворението, или й бе изпратено от роднини? Далеч бях от мисълта да го смятам за толкова хубаво, че само заради художествените му достойнства да го беше съхранявала дълги години. По-скоро си казах, че сигурно трябва да има някаква друга причина за това и съм достатъчно искрен, за да си призная, че бях подтикван от силно любопитство да се запозная с тази жена. И тъй, помолих да ми опишат къде живее и реших веднага да я посетя.
Хубавата спретната къщичка имаше отстрани градина, където една жена подкастряше есенни рози. На главата си беше вързала кърпа, за да се предпази от силното слънце, и затова не се виждаше цялото й лице.
Когато се осведомих дали мога да разговарям с госпожа Хилър, тя ме попита кой съм и какво желая. Казах й името Майер и заявих, че искам само някои кратки сведения и че няма да й досаждам дълго.
— Влезте вътре, веднага идвам — покани ме тя и продължи работата си.
Отляво и отдясно на коридора имаше по една врата. Лявата беше заключена. Прекрачих прага на дясната и се озовах в малка, но доста странна гостна стая, украсена с оръжия и индиански трофеи. Нямах време дълго да се оглеждам, защото жената, която бях видял в градината, скоро ме последва и посочвайки ми един стол да седна, каза:
— Самата аз съм госпожа Хилър. С какво мога да ви услужа, мистър Майер?
Тя свали кърпата от главата си и я остави настрана. Така видях цялото й лице и от изненада отговорът ми заседна в гърлото.
Действителност ли беше, или поради необикновената прилика се заблуждавах?… Не, не се заблуждавах! И ето че още в същия миг ми стана ясно защо жената бе запазила стихотворението ми. То беше спомен може би за най-тежките и тъжни дни от миналото й.