И тези редове бяха съчинени от ученик, от едно бедно, около петнайсетгодишно момче! Ами аз? Кажи-речи, се засрамих. Излязох навън пред дъскорезницата, а после навлязох и между дърветата на гората. Там коленичих и започнах да се моля. Господи, мили Боже, аз пак можех да се моля. Когато се върнах в стаята, като че всичко изглеждаше съвсем иначе. Мизерията и отчаянието бяха изчезнали, останала бе само безмълвна тъга. Куриерката ми каза, че и тя била получила от вас пари и че на следващия ден щяла поне веднъж да се наяде до насита. Моето момче ме гледаше с любещи очи, а върху лицето на мъртвеца се беше изписал спокойният и блажен израз на вечния покой.
Тогава аз не бях в състояние да разпитвам за вас и да ви открия, а пък после определени причини, за които не ми се иска да говоря, не ми позволяваха да ви пиша от Америка. Мога да ви кажа само, че името Вагнер е фалшиво и че ние трябваше да изчезнем, без да оставяме каквато и да било следа. Може би щяхме да успеем да научим какво е станало с вас, понеже знаехме името ви…
— Не, не го знаехте — прекъснах я аз.
— Но нали е написано под стихотворението!
— Не е цялото. Липсва му една сричка. Казвам се Майер. Когато забеляза, че се усмихвам, тя попита:
— Ще сбъркам ли, ако предположа, че сричката е излишна? Когато един ученик очаква, че стихотворението му ще бъде отпечатано, той едва ли ще постави отдолу някакво фалшиво име. Напротив, мисля, че ще се гордее да види собственото си име!
— Както изглежда, вие сте проникнали в най-съкровените дълбини на душата на немския ученик. И все пак съм принуден да потвърдя, че тук, в Уестън, името ми е Майер.
— Мога ли да узная по какви причини?
— Засега не. Вие си имате вашите тайни и аз си имам моите. Но във всеки случай, още преди да си замина от града, ще ги узнаете.
— Тогава нека сега видите сина ми. Канех се да го повикам, но ми се струва, че ще е по-добре да го изненадаме в стаята му. Елате, моля!
Тя ме преведе през една врата в обикновена, но много уютна всекидневна, чието обзавеждане, също както и подредбата на гостната, издаваше, че собственикът е уестман. Оттам преминахме в по-малка стая с един прозорец, където едната стена бе изцяло заета от етажерки, отрупани с книги, а на отсрещната страна се намираше писалище, пред което седеше млад човек. При влизането ни той се изправи и ни погледна въпросително. По фините му одухотворени черти си личеше, че се занимава с умствен труд. Въпреки мустаците му, веднага го познах.
— Виж този господин! — каза майка му. — Много съм любопитна да разбера дали ще отгатнеш кой е той.
Младежът ме огледа внимателно, но после поклати глава.
— Във всеки случай не го виждам за пръв път, обаче не мога да отгатна кой е. Възможно е да ми пречи тъмният загар на лицето му. Слънцето и вятърът са му придали вид на трапер.
— На трапер ли? — засмя се тя. — За да добиеш такъв загар, не е необходимо да се скиташ из прериите или девствените гори. Господин Майер сигурно още не е и помирисвал Запада, защото той е… е, нека ти помогна малко — той е поет.
— Поет ли? Майер… Май… Май… И ето че по лицето му се появи израз на радостно слисване, явно се досети кой съм. Подаде ми и двете си ръце и каза:
— Глупости… Майер! Каква изненада! По-голяма радост от тази не можеше да ни споходи! Сега ви познах и се учудвам, че това не стана веднага, макар на времето да бяхте едно дребничко хлапе, а сега изглеждате, кажи-речи, като индианец. Ами тогава веднъж трябва и аз да се пиша поет, като си позволя обаче да използвам вашите рими: