— Навярно са тръгнали по петите ви, а?
— Хмм! Въпросът ви отгатва истината! Спуснахме се надолу по Грийн Ривър. Край устието на Ню форк спряхме за по-продължителна почивка и там забелязахме, че ни преследват. Побързахме да продължим, но докато преминавахме през Южния проход, видяхме, че пак са по следите ни. През нощта при Суит-уотър за малко да ни изненадат и пречукат. Положението ни се видя твърде опасно и решихме да се разделим, за да ги заблудим. Хвърлихме жребий. На Уели се падна да се спусне надолу по Плат, а на мен остана пътят по сушата.
— Ами другите?
— Кои други?
— Нали сам казахте, че освен Уели с вас имало и други предприемчиви мъже!
— Да, вярно! Забравих да спомена, че след като открихме плейсъра край Стихи Крийк, без те да заподозрат каквото и да било, ние се отървахме от тях. Човек трябва да е хитър и находчив! И през ум не ни мина да делим с тях.
— А когато останахте сам, забелязахте ли пак някой от преследвачите си?
— Не!
— Бяхте ли се уговорили с Уели да се срещнете пак на някое определено място в определено време?
— Йес, тук, в Уестън, в тази странноприемница.
— Хмм! Казахте, че онези четиримата в нощта край Суитуотър за малко са щели да ви пречукат. Какво се случи тогава?
— Надушихме миризма от лагерен огън и се промъкнахме в посоката, откъдето идваше. Там видяхме само двама от тях, но пушките на другите също лежаха наблизо. Това ни беше достатъчно.
— И вие ли бяхте запалили огън?
— Естествено! Горе нощите са студени, а освен това нали трябваше да си изпечем месото.
— Ами кога и къде хвърляхте жребия?
— Именно край този огън, веднага след като открихме преследвачите си.
— Кога си тръгнахте оттам?
— На зазоряване.
— Споменахте, че Уели носел повече злато със себе си от вас. Защо е било така? Не го ли поделихте поравно?
— Що за въпрос! Уели пое със сал надолу по Плат, а салът може да носи много повече от един кон. Поне това би трябвало да знаете. Самият аз тежа центнер и половина, а моите нъгитси — половин центнер. Представете си само какво е трябвало да мъкне моят кон! По-скоро се влачех, отколкото да яздя — толкова бавно напредвах.
— Колко време ви бе необходимо, за да се спуснете от горното течение на Плат до тук?
— Кажи-речи, един месец.
— Продадохте ли вече вашите нъгитси?
— Не. Нали трябва да изчакам Уели. После ще съберем двата товара и ще ги пренесем до Сейнт Луис.
— Тогава да не би златото ви да е тук в хотела?
— Че къде другаде да е? Но какво става… отначало си отваряхте устата само за едно «Йес» и «но», а сега ме разпитвате надълго и нашироко. Има ли нещо, което да не ви харесва в разказа ми?
— Няколко неща не ми харесват, но понеже искам да бъда кратък, ще ви кажа само следното: напразно чакате вашия приятел Уели, защото той е ограбен и убит, а ако и вие не си плюете на петите и не изчезнете оттук, а продължите и пред други да сте все тъй приказлив, вероятно и вас ще сполети същата участ.
Той отхвърли глава назад, а после с чувство на превъзходство снизходително попита:
— Как беше това? Бил е ограбен… и убит ли? Да не би в главата ви да има само въздух? Как изобщо е възможно да ви хрумне една толкова безкрайно откачена мисъл? Или си позволихте само една глупава шега?
— Мистър Уотър! Именно хората, които според вашия израз «все седят пред мастилницата», поставят пред мозъка си съвсем други изисквания, отколкото, да речем, хората, които нейде по горното течение на Плат усещат миризма от огън и въпреки това не им хрумва толкова логичната мисъл, че и другите ще надушат пък техния огън.
— Думите ви звучат тъй, като че се каните да ме поучавате.