— Нима винаги сте в стаята си?
— Pshaw! Тя е здраво заключена и ключът й е в джоба ми. Впрочем, много смешно звучи, когато мишката дава съвети на лъва. Бъдете сигурен, че даже и Винету не би дръзнал да ми досажда със съветите си, без да съм го питал.
— Винету? Познавате ли го?
— И още как! И него, и Олд Шетърхенд, който не се разделя с него. И с двамата съм много близък приятел.
— А-а-а-а, мистър Уотър, тогава с моите съвети действително съм направил голям гаф. Тези двамата наистина ли са чак такива несравними уестмани?
— Несравними? Хмм! — промърмори той, самодоволно усмихнат, и бавно се огледа от горе до долу. — Познавам поне един, който като нищо издържа сравнението с тях. Но други едва ли биха дръзнали да се мерят с тях. Винету е истински великан и спокойно може да се показва на хората срещу пари, а пък Поразяващата ръка е още по-голям гигант.
— Good luck! [36] Сама по себе си такава фигура сигурно има огромна стойност.
— Нали? И представете си прибавени към това страхотната му физическа сила, невероятната сръчност и хитрост, накратко казано, точно вашата противоположност, и ще имате пред себе си образа на Олд Шетърхенд.
— Човек направо да ви завиди заради това приятелство.
— Така е, с удоволствие го признавам, особено като се има предвид, че дружбата ни е толкова стара и сърдечна, та, кажи-речи, е невъзможно да си представите тях двамата без мен.
— Но нали същото го казахте вече за Уели. Как да си го обясня?
— Много просто. Почти винаги и четиримата сме заедно.
— А-а… тъй… значи!
Неволно изрекох думите си провлечено, по начин, който явно не му хареса, защото ме попита:
— Да не би да не ми вярвате, сър?
— О, не, само ми прави впечатление, че когато се говори за двамата прочути уестмани, вас никога не ви споменават.
— Ето точно това винаги ме е ядосвало. Цялата слава се пада на тях, макар че спътниците им също я заслужават.
— Тъй ли? Мога да ви назова цяла редица от уестмани, които са пътували заедно с двамата: Олд файерхенд, Сам Хокинс, Дик Стоун, Пит Холбърс, Дик Хамърдъл, Дългия Дейви и Дебелия Джими, както и много други. Но за тях се говори. А имената Уотър и Уели никой не е чувал. Защо ли е така, сър?
— Слушайте, с какъв тон ми говорите! Казвайте направо каквото искате да кажете! Да не би да си мислите, че познавате всички спътници на двамата прочути ловци?
— Точно така мисля, мистър Уотър!
— С други думи, това означава, че съм ментосвал, а? Мистър Майер, това е обида за мен. Ако бяхте уестман, щях да ви предизвикам на двубой с ножове. Благодарете на Бога, че сте едно абсолютно Нищо! Ето защо ще се направя, че все едно не съм чул обидните ви думи и няма да ви закачам. Но не бива да искате от мен да продължавам да седя на една и съща маса с вас.
— Че аз изобщо не съм го искал.
— Тъй ли? Значи не сте го искали? Е, тогава бъдете така любезен да станете и да се преместите на друга маса!
— Ха! — възкликнах учудено.
— Да, да… точно така!
— Кой седна пръв на тази маса?
— Вие, но това изобщо не ме интересува. Да не би да си въобразявате, че аз, уестманът, ще отстъпя пред вас, абсолютното Нищо?
— За никакво въобразяване и дума не може да става.
— Ами за какво?
— За това, какво смятам за правилно.
— Ах, значи за това, което на вас ви се иска, така ли?
— Йес.
— И какво ви се иска?
— Да се върнете пак на предишното си място.
— Е, да видим тогава доколко ще успеете да осъществите желанието си. Ще остана седнал тук докогато на мен ми харесва. Любопитен съм да видя какво ще направите.
— Веднага ще разберете.
Междувременно бяха надошли повече посетители, които отначало не обръщаха внимание на разговора ни, воден на полувисок глас. Но постепенно Уотър беше повишил тон и най-сетне заговори толкова гръмко, че гласът му започна да ехти из цялото помещение, а това привлече всеобщото внимание върху нас. Изобщо не съм любител на кръчмарските сцени, но надменността, с която отхвърли добронамерения ми и съвсем основателен съвет, заслужаваше да го поставя на място. Изобщо не се поколебах и още докато надменно ми се усмихваше, а аз изговарях последните си думи: «веднага ще разберете», светкавично се изправих, както си седеше го вдигнах заедно със стола му, пренесох го през цялото помещение и го оставих там, където се беше намирал до неотдавна. Докато се връщах на мястото си, в стаята проехтя всеобщ кикот, примесен с викове «браво!»
Уотър незабавно скочи на крака, последва ме и когато бях вече седнал, ми изкрещя: